А тази нощ небето наваля и утрото ми беше двойно бяло – снегът на пролетта му не пожали повярвалите в слънцето крила. Завърна се студът и ги покри с дъха си леден, за да им напомни, че пролетта е тайна богородна, и че боли, когато се роди. Автор: Петя Прочетете повече…
Ще взема някой път да събера багажа си внезапно и да тръгна. Ключа безшумно пак ще превъртя и както всеки ден ще го изтръгна. Ще имам време и ще съм сама. По стълбището ще се спусна късно. Ще проверя по навик за писма, в един акорд от Моцарт ще се Прочетете повече…
Тя не беше любов, пожелала да има отплата. Беше вричане в камък. Във изгрев. В течаща вода. Беше хляб, който расне в утробния мрак на земята, за да бъде пожънат и стрит до почти белота. Беше огън, но благ. В който белият хляб се изпича и когато се пукне от Прочетете повече…
Над смолисти блата и потънали в пламъци ниви (слънчогледов пожар е запален по цялата шир), в унисон с вечността, ято лебеди, приказно диви, махат с бели крила сякаш мерят небето с аршин. Мерят мъката, стара и прясна, дълбока и мъртва, радостта – тази лека дантела от плетен памук. А под Прочетете повече…
Мили момичета с кошници, пълни с цветя, свийте венчета от ранното върбово злато! После изливайте в менчета бистра вода – здравец да има край кръглия взор на тъгата. После запейте за кипнал градински април с ярките, в слънчева кръв очервени лалета. Вече мирише на цволест, тръпчив девесил въздухът, спрял над Прочетете повече…
На Венко Човекът, който помнеше Исус, не можеше да става от леглото си. И прикован към този тъжен кръст, приличаше на сянка между колоси. Прииждаха към него времена и хора – ту му шепнеха, ту пееха. И всички си отиваха с вина, че той е полужив, а те живееха. Но Прочетете повече…
Сред безумния хаос на този побъркал се свят с теб сме взели лопата и вишнева, млада фиданка. Ветровете все още миришат на дъжд и на хляб, а столетните дъбове хвърлят спасителна сянка. Може би ще осъмнем във време на страшни съдби, ала имаме днес. И небето, земята, дръвчето. В този Прочетете повече…
Над железния път, своя унес в полето вклинил, равнобедрен триъгълник свива отлитащо ято. Слънчогледите зреят и гледат надолу в земята, а морето изражда спокойни, но мъртви вълни. Маранята избелва безводните малки села. Лъхва мед от заспалите горски гнезда на пчелите. Котараците дремят, изтегнати, кротки и сити. А над мен махат Прочетете повече…
Поезията е спасително състояние – и за автора, и за читателя. Стига и двамата да са готови за небесното ѝ потекло. Аз бях един от първите спасени читатели на тази книга, минути след това и най-щастливият редактор. Защото да се работи с Петя Цонева е наистина песен! Да ви разказвам Прочетете повече…
Пред мене се е ширнало на лятото безбрежното море! Как искам да отплавам с незакотвените кораби от кея… Да няма кой – кормило или вятър – под небето да ме спре, преди да съм усетила, че чак до след живота ще живея. Преди от ходилата до върха на хоризонта избелял Прочетете повече…