Изповед – Петя Цонева
Тя не беше любов, пожелала да има отплата.
Беше вричане в камък. Във изгрев. В течаща вода.
Беше хляб, който расне в утробния мрак на земята,
за да бъде пожънат и стрит до почти белота.
Беше огън, но благ. В който белият хляб се изпича
и когато се пукне от топлото, става свещен.
Любовта като майка плетеше коса на момиче
в златокората, хранеща същност на крехката тлен.
Беше обич, която не свършва със свършека. Диша.
С бели изгреви кърпи на ризите тънкия шев.
И живее по някаква остра потребност всевишна
да дочака и другото утро. Да бъде до теб.
Не мечта, не звезда – простосмъртната смелост на длани.
На сълза. На начало в един разотиващ се свят.
Аз съм тук. Не метафора – рана от твоите рани.
И не пиша поезия. Чакам да съмне денят.
Автор: Петя ЦОНЕВА
Снимка: личен архив