Човекът, който помнеше Исус – Петя Цонева

На Венко
Човекът, който помнеше Исус,
не можеше да става от леглото си.
И прикован към този тъжен кръст,
приличаше на сянка между колоси.
Прииждаха към него времена
и хора – ту му шепнеха, ту пееха.
И всички си отиваха с вина,
че той е полужив, а те живееха.
Но връщаха се пак, защото там
припомняха си смисъла на вярата –
да бъдеш към земята прикован,
към стъпките, към хляба и дуварите.
А всъщност да си слязъл от небе.
Да си делил небето си със ангели.
С дъжда да си летял като дете
над нивите, от лятото запалени.
Да си горял и ти. И да си бил
див вятър, запокитен над стърнищата.
Или снежинка, в звезден стъклостил
безкрая отпечатала сред нищото…
А после лятото да догори…
Морето да се върне при сълзата си…
Снегът на времето да завали
на изобилни, но студени залъци…
И всичко изведнъж да се смали…
Защото ти си Бог, роден за залеза.
Но Бог е вечен. Нищо, че боли.
И трябва да боли пред помазание.*
Човекът, Който помнеше Исус,
родил се беше в люлка и си тръгваше
пак в люлка, но във формата на кръст.
Обичаше небето. Но не бързаше.
Защото всички, идващи да спрат
очи в очите му, ръце – в ръцете му,
му бяха братя в този тъжен свят.
Но също тъй и братя сред планетите.
И трябваше в човешкия си пулс,
горящ все още – лесно е през лятото,
да си припомнят, че един Исус
небето е донесъл на земята им.
Автор: Петя ЦОНЕВА
* Християнски обичай за посвещение и изцеление
Снимка: личен архив