Като нар разпуква се слънцето. Прелива през нежните вени на изгрева елей от гранат. Звън камбанен отеква, розовеят кубетата. Разтварят малахитови кестени синевата на морския град. Шпил на каменна кула с часовник пробожда небето и пробягват по облачна диря капчици дъжд, а земята върти се между двете ръце на Коперник. Прочетете повече…
Загубеното щастие е по-тъжно и от самата тъга. Веселин Ханчев В джобовете звънтят като стотинки смешни спомени. Разстила се вечерен хлад в потрепващия с мустачета бръшлян. Ключето зад саксиите с оранжевите гугли на латинките отдава чест като войник на генерал. Вратата е забравила за името ми. С излющени, зелени устни Прочетете повече…
Жадна съм. Светът не съществува. А небето се преструва, че не знае как се раждат облаците и дъжда. Ето, ще разтворя шепите си пълни с теб, за да станеш вятър. Плача и ще те последвам като капка, малка и прозрачна. После ще танцуваме невидими. Само сянката на облаче ще си Прочетете повече…
– Защо! Защо! Не може ли най-сетне човек да направи нещо и без защо? Ей тъй, за кеф. Никос Казандзакис Ще пътувам в края на лятото – там, до таверна старинна, с обърнати бъчви за маси, газен фенер и огнище. Пясъчни лилии, ветрогони сребристо-зелени ще венчаят скалите с дюните Прочетете повече…
Посоката, не мястото е съвършенство. Стремежът е блаженство, с което търсим стъпките си в безкрая и сам духът небето си чертае. Смисълът е в пътя, не във върховете. Животът е в изкачване до себе си. Разумността порочно се подсмихва, а скромността от бесове е обладана. Лъжата е облечена в истина. Прочетете повече…
Нашите победи над трудностите и болката може да изглеждат малки, но те ни променят – нашите възприятия, нашите перспективи и нашия живот. Ан Ламот Има мигове, в които човек стига до предела си – онази крехка линия, след която истината помътнява като узо с кубче лед и лимон, когато малките Прочетете повече…
Ние сме това, което оставяме след себе си – отгласи от време, емоции и избори. Карл Сейгън Остани на брега в трапчинки от стъпки по пясъка. Следа остави да обуя мечтата за теб. Пренеси на гръб вятъра, подсвиркващ в дюните. Нарисувай ми щрих от последна целувка върху мокрия ден. Тананикай Прочетете повече…
Какво ли има в бялата стая? Толкова бели стени, прозорци срещу бели стени… Затварям очи. Няма нищо по-бяло от тъмнината. Без име, като вик се прокрадва и безстрастно убива всичко бяло в мен. Самотата в тишина от пулсиращи мигове ме зазижда в бялата стая. Бяла съм, бяла съм, бяла. Ела Прочетете повече…
Погледи. Усмихнати обятия. Наполовина пълни чаши. Преплетени ръце. Рефрен. Обет за вечност и разпятие. Пореден ден. Сатен. Балкон. Кафе с канела. Носталгия. Прозорец. Вятър. Ванилия и жълт жасмин. Очакване. Покана. Рози. Недоспала сутрин. Триножник. Акварели. Халат. В килима се препъва слънцето с мойте чехли. Ало, такси! Бездомни кучета. Случайни минувачи. Прочетете повече…
Разговор на Венелин Терзиев с Илияна Кръстева преди представяне на новата стихосбирка „Дискордия и Конкордия“ – Защо избрахте Училището за Ваша съдба? – По-скоро училището ме избра. Останах в него. Когато започнах като млад учител по разпределение, получих толкова обич и уважение, че беше неизбежно да не свържа живота си Прочетете повече…