Предчувствие (Импресии в акростих) – Илияна Кръстева
Посоката, не мястото е съвършенство. Стремежът е
блаженство, с което търсим стъпките си в безкрая и
сам духът небето си чертае. Смисълът е в пътя, не
във върховете. Животът е в изкачване до себе си.
Разумността порочно се подсмихва, а скромността от
бесове е обладана. Лъжата е облечена в истина. Добро
направиш ли, от злобен присмех се спасявай. Осъмва
светостта забравена от радостта, ограбена и поругана.
Единствен център остава Бог и в него се кръстосват
осемте посоки. Два кръста вписват се един в друг,
побират в розета времената, дните и сезоните. От изток
светлина ще заструи и ще засияе в дървото на живота.
Думите – измислени, смислени, премислени, помислени,
намислени, замислени, обмислени са като хората с
въображение. Немислимото домисля бъдещето с импулса
им в безкрайните еквилибристики на мисълта ни.
Чувствата се плискат. Гонят се вълни от страст и ревност.
Корабокрушение. Играта против себе си на морски шах
върху отчупена дъска от ветрохода на мечтите не е
решение, а лудостта е знак за истинност в потъващия свят.
Усмихвам се погледна ли се в бутилката преди да я превърна в
послание. Под някой мост скиталец ще освободи затвореното време,
а френската марина ще премине с червени шапки и пискюли като
снежни топки, ще удря крак и чест ще отдаде на вписаното в него.
Вселената е щедра. Не дава милостиня. Желаното ще ни подмине,
ако почувства страх. Поема смело и безотговорно в неизвестното,
пропорционално на вселилото се в нас бездействие и оцелява в
капчицата смелост, избила по челото в изповедта на смъртен грях.
Създава Бог света. Настава ден безкраен. Дори нощта не взима
блясъка на седемте планети кръстници на седмичните дни.
Чрез безначалното: Да бъде светлина! създава Бог – Човека,
в триединство със Светия дух и неразделен от Отца. Во века.
Тост за сайдер с ябълки: Посадете три ябълки. Първата за Ева,
съблазнителката, майка на жените. Втората за вдъхновителката,
Нютоновата откривателка на земното притегляне. Третата, за
„Ейпъл“ на Стив Джобс, света ни променила на „досега“ и „после“.
Виделина, изчезващи светулки и ромон на вода. Преливащо
корито на каменна чешма. Стъпки от копита. Отблясъци и
сенки в пулсиращата мрежа на страха изплетена от паяк за
танца на мушица. Провира шапчица в мъха малката пънчушка.
Илюзиите са преобърнатите истини на чашката кафе върху дантелена
покривчица за маса. В следите им плиска се море и сиви гларуси
си крякат. Жена с развети рижави коси със синя кърпичка помахва.
Петното ще остане, а корабът от погледа отплавал изгубен е отдавна.
Епилог: Отново ще дойде при теб онова, позволено да си отиде.
Хората, къщите с гнездата на щъркелите, приятелите насядали
около слънцето, съседските кучета, котката на прозореца, тихата
улица и родителите зазидани там отвъд в очакване да се върнеш.
Автор: Илияна КРЪСТЕВА
