Тя идва винаги от планината. Наблюдавам я през прозореца си още през септември. Настъпва лекичко и предпазливо. После става сигурна. Побира върху едно листо толкова цветове и оттенъци… Жълти пръски, зелени петна, кафяви точици, ръждиви драскотини… Тя мъдро се вглежда във всяка незначителност. Огражда се самотна в шушулки и кутийки. Прочетете повече…
Към него се катеря дълго, за да бъда по-близо до звездите, отколкото до хората. Търся небесната хубавица Алдебаран… Взирам се до ослепяване в далечното… Таванът е най-високият връх, на който мога да отида, за да си поговоря с луната, слънцето и птиците. За човешкото и безчовечното. За видимото и невидимото. Прочетете повече…
Ти, който минаваш по пътя, мислиш ли си за тях? За тези, които ги няма. Става ли ти лошо, когато усетиш, че някой е забегнал? Изгребва ли ти се душата с дървен кутел? От липси! Плачеш ли като мен? Дългите отсъствия смразяват. И погубват. Те са най-опасни за любовта. Все Прочетете повече…
Помня я. Близо до дома на старата ни къща. Наближаваше стоте. А може би ги надминаваше… Привила тънките си жилави вейки над блатистото езеро, като жена, която примира от скръб. Сякаш е скрила лицето си и ридае за нещо непреодолимо тежко. Дори и най-силните рухват, когато скръбта ги споходи. Понякога Прочетете повече…
Не синоптиците казват колко е студено, колко е топло. Ние самите казваме на себе си точната температура. Няма термометър за онази, която се гнети и мъчи…Няма как да стигнеш там, за да ме премериш. Само ти си знаеш колко е. В човешката душа температурите рязко се вдигат и рязко спадат. Прочетете повече…
На старият таван, в къщата на дядо Георги, живееше със своята майчица мишлето Цър-цър. Те бяха сам-самички и малкото мишле често скучаеше. Нямаше си нито братче, нито сестричка. През деня майка му ходеше да събира храна, а Цър-цър играеше с един орех. Търкаляше го ту в единия ъгъл на тавана, Прочетете повече…
Тя много ми стяга. Чувствам, че ще се пръсне. И има много невидими бодли, които падат само от топлината ласката. Нещо отвътре напира през нея и иска да излезе навън… Тя държи същността ми в цялост, за да си бъде на мястото. Омотала ме е като дебело зебло. Под нея Прочетете повече…
Стоя сама в ателието. Чакам някакви хора, нарочили се за приятели, които после ще потънат във времето. С Нероновска надменност, защото вече нямат интерес. Думи… Лицемерия… Поклони… Но ги чакам. Човек има тази ненормална потребност да се убеждава уж докрай, и отново докрай, в безсмислието на наивното си доверие… Гледам Прочетете повече…