Не синоптиците казват колко е студено, колко е топло. Ние самите казваме на себе си точната температура. Няма термометър за онази, която се гнети и мъчи…Няма как да стигнеш там, за да ме премериш. Само ти си знаеш колко е. В човешката душа температурите рязко се вдигат и рязко спадат. Има относителни стойности.

Който не ме е разбрал, от тук насетне едва ли ще ме разбере – казва термометърът в мен. Трябва по-фин живак за душата, за да отчете.

Свивам се като в утроба, където ми е топло, защото това е моята най-силна топлина.

Навън е горещо, а в мен е минус сто. Кой да ме стопли? Къде да го търся? Онзи, който премина…? Онзи отдавнашния…

Дължим почти всичките си открития на студа, който ни казва когато рухнем, как да се изправим. И тръгвайки, как да се държим в сигурността на ледените шушулки на покрива. Бъдещето ни се чете по студа в нас. Има разлика между зимата в душата на поета и тази на чистачката, която премита есенните листа. Тя мете, защото знае, че идва зима. А той пише за първия сняг, който го застигна с едно момиче в прегръдките му.

Студът е сума от несъгласия. Истинско усещане, че съществуваме. Топлото не е до там полезно…

Моите предци са мислили и чувствали точно обратното, когато са греели ръцете си до камината, защото не са знаели, че първият човек, също е бил изгарян и изгарящ от всевечните чувства.

Ти, с късото ръкавче, си мислиш, че ти е горещо. В теб е минус осемдесет и шест. Малко по-добре си от мен. Нали все трака ни се вижда, че другият е по-добре от нас…

Пък като стане плюс сто – възвирам. И раздавам бонбони. На целият свят. Една щедра ръка се подава отвътре ми. Но мисълта ми май не е за високите температури…

Снощи четох Чоран. Още искам да разбера „изкушението да съществуваш“. Не искам да умирам, за да видя какво ще стане… Да видя до къде мога да се изстудя. Да замръзна до саморазрушаване. Студено става само от хора. И от липси. Тръгнеш към някого с надежда за жарава. Разминаваш се. И в този миг се вкочаняваш от студ. Някои „милостиви“ хора пристигат в нас, за да ни докажат, че могат да ни превърнат в парченца лед, с които да пият уискито си. Какви жалки доказателства…

Усвоих жестовете на пияниците, защото усвоих жестовете на самотата.

И на замръзналите пред храма.

Стане ли ми топло, всичко ме плаши…

Казват, че планетата навлиза в новия си ледников период…

Необходима ЕВОЛЮЦИЯ…

 

Автор: Мирела КОСТАДИНОВА

* Снимка: личен архив

* Произведението е част от книгата “Справедливостта на невестулката”, автор Мирела Костадинова, ред. Иванка Косева, изд. Екс Прес, Габрово, 2013.