С Паруш Парушев разговаряме за творческата му съдба и тази на поетите от Търновската литературна вълна, като Борис Христов и Калина Ковачева, с които поетът дели младостта си.

Паруш Парушев е роден през 1947 г. в Сливен. Живее в Бургас до 1976 г., където публикува първите си стихотворения. Завършва българска филология във Великотърновския университет. Бил е редактор в педагогическия печат, завеждащ отдел “Култура” на в. “Народна младеж”, зам.-главен редактор на “Учителско дело” и “Пулс”, редактор в отдел “Поезия” на изд. “Български писател” и в. “Български писател”. Член е на редакционната колегия на сп. “Пламък”, както и член на Съюза на българските писатели. Автор е на поетичните книги “Остров” (1980), наградена с националната награда “Владимир Башев”, “Сърдечна недостатъчност” (1987), “Беззащитен живот” (1994), “Бургас. 12 елегии” (1998); “Надомак обале” (2005), “Дом на брега” (2006) – избрано, “Пристан“ (2017), „Открито море“ (2019); „Привечер“ (2024). Издава автобиографична проза “Строшено огледало” (1983), с награда за дебют в детско-юношеската литература, и “Строшено огледало 2” (1996); литературно-критическите книги „Никола Вапцаров“ (2020); „Кирил Христов“ (2024), „Думи по пътя“ (2024). “Живях на този бряг“ е литературна анкета с него на Димитър Костадинов. Превеждан е на различни европейски езици. Негови творби редовно са част от представителни антологии на българската поезия. Съставител и редактор на множество сборници с поезия, проза и критика. Носител на наградата „Атанас Далчев“ за цялостно творчество. Най-новата му книга „Профили – близки и далечни“ (2026) съдържа литературни портрети на Атанас Далчев, Иван Пейчев, Христо Фотев, Петя Дубарова, Калина Ковачева и др. 

 

– Казват, че всички поколения си приличат, но все пак следва да има известни отлики. Какво отличава вашето поетично поколение? 

– Всички литературни поколения си приличат, защото природата на литературата от Омир насам е само една и тя е истинската мяра във всяко историческо време. Различията между поколенията са във второстепенните характеристики – на обществени особености, културни пластове и т.н. И това е нещо разбираемо. Неестествено и даже грозно е, когато едно поколение се създава и формира по идеологически принципи, най-вече да гради кариерата си като славослави властта. Моето поколение се появи през 70-те и 80-те години на миналия век, когато вече се беше наложило, особено в поезията, т. нар. Априлско поколение. Още названието говори за идеология и политика – Априлския пленум на тогавашната партия. В това поколение влизаха наистина талантливи и ярки автори и ние, по-младите, отначало се възхищавахме на атрактивната им поетика, цитирахме и дори знаехме наизуст цели стихотворения на поети като Левчев, Башев, Стефан Цанев и др. Но някак ни смущаваше тази приповдигната бодрящина, напомпаният оптимизъм, громенето на еснафщината – все неща, усещахме го все по-ясно, настрани от реалния живот. Както всяко ново поколение и ние мъчително търсехме собствен мироглед и стил. Точно тогава се появи фигурата на Атанас Далчев – когото до този момент нямаше как да познаваме. 

 

– Какво в него привлече вниманието ви?

– Накратко казано, нас ни порази неговата конкретна, земна, безхитростна поезия. Тя ни показа едно ново светоусещане, стил и най-вече – творческа гражданска позиция. В един от своите фрагменти Далчев пише как няколкото стихотворения на Димчо Дебелянов от фронта отворили очите на тогавашните млади за една поетика и позиция далеч от символизма. Далчев отбелязва, че тези стихотворения се превърнали в мост, по който поколението му преминало отвъд мъглявините на модернизма. Е, точно такъв мост се оказа за нас и Далчевата поезия. Аз имам един кратък портрет на Далчев в новата си книга, където съм казал повече за него. Особено много ценя и националната награда „Атанас Далчев“, която получих преди години за цялостно творчество.

 

– Какво отличава т.нар. Търновска вълна творци?

– Търновската литературна вълна, както я назова критиката, се дължи най-вече на творческия дух в началните години на първия провинциален университет „Св. св. Кирил и Методий“. И на факта, че в него се бяхме събрали все деца на провинцията – далеч от съблазните на столицата и маститите литературни редакции. Нашите родители бяха обикновени отрудени хора, търпящи лишения, за да могат да ни издържат, докато следваме. В новия университет софиянците се брояха на пръсти, а и повечето от тях се уреждаха в Софийския университет още през първата година. Ние бяхме по провинциалному свити и скромни, отдадени съкровено само на литературното творчество (имам предвид пишещите колеги). За нас столицата беше нещо далечно, недостижимо и дори плашещо. Аз например бях приет и в Софийския университет, но и през ум не ми мина да се запиша там – предпочетох Търново. И слава Богу! Преживях невероятни четири години и се сприятелих с толкова талантливи хора.

В университета всички – от ректора до асистентите, се стремяха да ни създават творческа среда, да ни подкрепят. Състудентите ни ни ценяха и залите на университета бяха винаги изпълнени да краен предел по време на честите рецитали.

Така, още от първите си дни в университета ние бяхме близки приятели. Нека спомена няколко имена: Калина Ковачева, Борис Христов, Таньо Клисуров, Марин Георгиев, Радослав Игнатов… Няма как да пропусна и литературния критик Панко Анчев. Посветеността на поезията ни караше да бъдем непрестанно заедно, да си споделяме написаното, да се критикуваме понякога жестоко, да споделяме преоткрити от нас поети. Ние с Борис Христов и Радослав Игнатов станахме съквартиранти в един мизерен таван. Там беше непрекъснато оживено и многолюдно.

Определено мисля, че нас провинцията ни съхрани и запази да живеем единствено за литературата. Когато все пак започнаха изявите ни в литературния печат, това направи впечатление – и на критиката, и на поетите от София. Дори и след като завършихме и се разпиляхме из страната, ние си останахме по братски близки.

 

– През 1975 г. в  издателство „Народна младеж” излиза поетичният сборник „Трима млади поети”, в който сте съавтори с Екатерина Томова и Борис Христов. Ще ни разкажете ли историята около тази книга от Ваша гледна точка?

– Това сборниче ние с Борис нарекохме помежду си „братска могилка“ –  нещо като дебют от една страна, но от друга – нищо. Утешавахме се, че все пак в „могилката“ ще сме двамата, побратимени от годините на следването. Все пак, по настояване на Борето отидохме при директора на издателството Евтим Евтимов и му предложихме вариант, в който хем сме в един сборник, хем всеки от нас е обособен в отделен свитък. Даже носехме и примерен макет. Евтим ни отказа категорично. Това беше в едно време, когато в страната се издаваха не повече от 5-6 първи книги на млади автори, което нанасяше дълбоки травми на потърпевшите. След сборничето ние чакахме доста години самостоятелните си книги. Борис Христов предложи ръкопис в издателство „Български писател“, но почти веднага му го върнаха. Предложих ръкопис и аз – същото. В едно доста ласкаво, даже възхвалително писмо редакторът Иван Тренев хвалеше стиховете ми, подчертаваше доста сполучливи места и докато четях това, в мен се появи плаха надежда – брей, че те май ще ме издадат. Но на втората страница от рецензията ми се съобщаваше, че това не е възможно, защото подобна поезия не съответства на „нашето оптимистично и градивно време“. Чаках цели десет години в младежкото издателство, докато времената се поразмразиха и се разреши двете провинциални издателства във Варна и Пловдив да издават по 1-2 книжки на млади автори. Във варненското вече работеше нашият състудент и приятел Панко Анчев и той успя, не без трудности, да ни издаде и двамата с Борис. Успя да публикува и посмъртната книга на Петя Дубарова, която беше върната от издателство „Народна младеж“, защото самоубийството на Петя било лош пример за младите хора.

 

– В книгата ви има портрет и на Калина Ковачева. Оценена ли е тя достатъчно като поет днес?

– Аз съм особено пристрастен към поезията на Калина. Тя изглеждаше толкова беззащитна и едновременно с това успяваше да прояви неимоверна сила при всяка по-решителна битка в живота си. Калина беше невероятно талантлива поетеса и няма как да бъде забравена. Радвам се, когато някой качва от време на време нейни стихотворения във фейсбук. Разбира се, Калина заслужава много повече внимание, но днес няма истинска литературна критика и затова няма и обективна оценка за стойностите в литературата. Общественото пространство е силно огласено от пропагандистите на едни фондации, възхваляващи едни и същи хора. Други няма. Но аз вярвам, че истинските стойности в литературата остават при всички случаи. Така ще бъде и с творчеството на незабравимата Калина.

 

– Имаше ли портрети, които искахте, но не успяхте да включите в книгата си и защо?

– „Профили – близки и далечни“ се оказа най-трудната ми и дори мъчителна творба. Защото трябваше да пиша за съкровено близки хора, които вече ни бяха напуснали. От студентските приятели – Калина и Таньо, а от бургаската ми младост – Петя Дубарова, Христо Фотев и Янаки Петров. Прибавих и портрети за големия литературен критик Минко Бенчев, с когото дълги години бяхме неразделни, и чудесния поет от Кладница, Пернишко Димитър Миланов, с когото ни свързваше обща поетика и общо разбиране за гражданското поведение на поета.

Може би никога нямаше да напиша книгата, ако не беше упоритото настояване на редактора и издателя Стефан Стоев. Той просто ми заяви, че подава заявка за участието ми в конкурса в министерството на културата и ме постави пред свършен факт. Трябваше да се мобилизирам до край, да стегна душата си, за да преодолея чисто човешката си болка от житейските си загуби. Наистина трудно се преодолях, на все пак успях да завърша книгата. Дано да съм успял. Но за други портрети не съм се замислял – тези приятели бяха в сърцето ми.

 

– Съществува елитарното схващане за поезията, че само възвисените хора могат да я възприемат същински. Присъщо ли е според Вас на всеки човек да чете поезия?

– Да, наистина поезията е особена материя, която не е за всеки. Тук липсва например занимателна интрига, както в леките романчета. Изисква се литературна култура, по-тънка сетивност, своеобразен читателски талант. Да си припомним как Гео Милев подготвя бъдещите си читатели с критически есета като „Фрагментът“ и „Небето“. Така е и с теоретичните статии на Пенчо Славейков. Има, разбира се, и гениални изключения, какъвто е Ботев. Като поет на границата на две епохи в поезията му има едновременно достъпна фолклорна основа и гениални прозрения – за всекиго по нещо. Но изключенията потвърждават правилото – все пак за възприемането на истински талантливата поезия е необходима и специфична нагласа, нещо присъщо на малцина. Димитър Миланов молеше издателя си Анго Боянов да му отпечата не повече от 5-6 екземпляра от книгата. Обясняваше ми, че според него няма повече хора, които могат да оценят истински поезията.

 

– Не сте ли донякъде уединен встрани от суетата, от светската страна на българската литературна общност, има ли известна истина в това? Ако да, какво ви взема и дава подобна фина като че ли дистанция?

– В своя литературен портрет за мен Минко Бенчев отбелязва още в началото, че първото, което му е направило впечатление след като сме се запознали е, че не правя абсолютно нищо за собственото си налагане в литературата. Искам да кажа, че съм такъв по начало, смятам, че най-важен за поета е неговият текст. Той е истинската му легитимация. И наистина, свидетели сме колко шумни и самоналагащи се творци изчезват почти веднага след смъртта си. Просто защото написаното от тях няма необходимата енергия, за да остане. Природата на творчеството е безпощадна – нищо не те спасява, ако не си истински талантлив. Пък е и неморално сам да утвърждаваш себе си. Подобни усилия почти винаги издават комплекс – дълбоко усещане за собствена недостатъчност. Смятам, че подобна позиция на изолираност е и проява на етика, чистоплътност. Иначе, за такъв поет не е лесно. Иска се морална устойчивост, вътрешна увереност в сътвореното от теб. Ето Борис например от години се самоизолира в родопското селце Лещен. Забелязвам, че това никак не пречи на оценката за него.

 

– В “Провинциално летище” от стихосбирката “Привечер” (2025) пишете: Като глухарче в равнината/животът ни е беззащитен”. Как все пак може да оцелее творчески и житейски човекът?

– Това е стихотворение, писано още през студентските ми години. Тогава край Горна Оряховица имаше скромно гражданско летище – една барака сред полето, откъдето излитаха и кацаха едни малки витлови анчета. Случвало ми се е на няколко пъти да летя от там до Варна, където беше редакцията на литературното списание „Простори“, а и издателство „Георги Бакалов. Там живееше и продължава да живее Панко Анчев. С него имахме традиция: когато свършеше юнската ни сесия в университета, летяхме до Варна, за да изкараме една дълга нощ в разговори у Панко, а на другия ден аз хващах самолета до Бургас.

Но едно е фактологията, а друго – поезията. Аз като дете на бургаското море се впечатлявах от чудото на равнината. Тя се превърна в загадка не само за сетивата ми, но и за ума. Усещането ми за равнината беше като за беззащитно място, където всичко може да те връхлети отвсякъде. Така се е появила и метафората за глухарчето – от усещането за беззащитност. Това се отнася и за човешкото съществуване изобщо. Имам подобни внушения и в други стихотворения – нищо не може да спаси човека от най-страшното, смъртта, както е и при Далчев: вратите, колкото и да ги заключваме, не могат да спрат Нея – “вечната разбойница“. За твореца тази метафора е още по-болезнена заради тънката му чувствителност и уязвимост. Наистина, цяло геройство е да си поет. Ако си съкровено талантлив, разбира се. Графоманът няма подобни тежнения.

 

Автор на интервюто: Невена БОРИСОВА