Плачещата върба – Мирела Костадинова
Помня я. Близо до дома на старата ни къща. Наближаваше стоте. А може би ги надминаваше… Привила тънките си жилави вейки над блатистото езеро, като жена, която примира от скръб. Сякаш е скрила лицето си и ридае за нещо непреодолимо тежко. Дори и най-силните рухват, когато скръбта ги споходи. Понякога е необходимо само малко, за да падне онзи, който е останал непоколебимо твърд.
„За какво плачат плачещите върби?“ – мисля вторачила поглед в блатото под нея. Върбата го докосва с клоните си, а очите ù се изливат там. Водата е черна дантела върху, която бродира слънцето. Върбите не искат да растат на сянка. Само слънцето ги прегръща и топли.
Тя стои замряла в момент на скръб и умора. Вероятно по-силни от човешките… Ние не знаем кой скърби повече – върбите или хората. Тъжна, но смирена, тя е сам-самичка в собствената си болка. При човекът може и да дойде друг… При върбата няма да дойде никой. Освен дърварят… Или огнената ръка на някоя светкавица, която ще я повали. Грубо. И завинаги.
Това нейно трагично усамотение леко поклаща клоните ѝ, като че ли потръпва. Някаква конвулсия на съкровенността. Усеща се дъхът ù, тънка и тъжна музика на живота.
Тишината наоколо поглъща. И жабите мълчат вглъбени в свои омайни светове. Щом върбата забрави за миг скръбта си, прошепва: „Каквото и да правиш не го прави на глас“. Всички планове се сриват в нозете щом ги изговорим…
Рано напролет цветовете ù привличат пчелите, усетили сладкия сок. После узряват семенцата ù и вятърът ги разпилява по земята. Той иска да посее безброй плачещи върби, за да не плачат хората. Някой друг да изземе човешката болка.
По централният корен тече мъката ù. По страничните – някаква мъдрост, която само дърветата знаят. Те се заплитат в почвата и не позволяват на буйните води да ронят бреговете. В дънера ù има хралупа – убежище на спомените ù. Или на някой остарял щурец, който досвирва песента на живота си. Старото дърво има здрава сърцевина. Меката ù дървесина оформя битието изживяно отвътре.
По младите ù клонки се стича горчив салицил, който успокояваше болката на другите, но не и нейната. Той избликва от дълбокото. Стеблото е напукано. От там се долавят старческите ù въздишки. Разказват, че кората е горчива, така както целия живот. Но също премахва човешки болки.
Върбата разбира времето по-мъдро от човека. Тя стои на едно място и не познава движението. Застинала като в платно на художник. Но нали и пътникът често не намира света, който търси…
Някога от клоните ù старците плетели панери и кошници за грозде. Правели подпори и стълбове. Вече никой не се интересува от нея, като човек, който е дал каквото е можал. И вече не е нужен.
В Атина жреците на Асклепий поставяли върбови клонки в леглата на бездетните жени. И сигурно са намирали лек… Днес хората не смятат за нужно това знание, дори биха се изсмяли. А в природата няма нищо безполезно.
Върбата ще живее още години. Ще страда. Ще самотува. Ще се мъчи. Като човек, който е надживял връстниците си. Тя със сигурност не иска царство. Не иска и спасение. Единственото ù смирено желание е скръбта да си отиде от всички живи създания.
Поглеждам към небето.
Мисля за единственото, което ще мога да задържа в студените си, мъртви ръце…
Изображение: www.pixabay.com
