На старият таван, в къщата на дядо Георги, живееше със своята майчица мишлето Цър-цър. Те бяха сам-самички и малкото мишле често скучаеше. Нямаше си нито братче, нито сестричка. През деня майка му ходеше да събира храна, а Цър-цър играеше с един орех. Търкаляше го ту в единия ъгъл на тавана, ту в другия… Щом му омръзнеше тази игра, се люлееше на въженце окачено на един стар ръждясъл пирон. Друг път се закачаше за една стара греда с острите си нокти и увисваше с главата надолу като сиво овехтяло от времето чадърче.

Тези игри не се харесваха на майка му. Цър-цър скоро трябваше да ходи на училище, а още не знаеше буквите.

Една вечер мишката му каза:

– Цър-цър, вземи моливче и тетрадка от онзи шкаф! Ела, за да те науча как се пишат буквите! Вече е време и да четеш. Само докато мигнеш и ще дойде есента, а ти не знаеш нищо. Не може времето ти да минава само в игри.

– Но, мамо… Не сега. В старият сандък намерих парцалена кукла и искам да играя с нея.

Мишката го погледна строго. Цър-цър неохотно се съгласи. Знаеше, че преди да заспи тя ще му прочете приказка. Хвана моливчето и старателно започна да пише луличките и ченгелчетата на буквите, които тя му показа. Те се нижеха върху тетрадката като малки мъниста, които Цър-цър подреждаше прилежно.

Скоро се научи да чете. Забрави за игрите. Те вече не му бяха интересни, защото детските книги го пленяваха с приказните си герои. Толкова много ги заобича, че по цял ден лежеше завито под пухеното си юрганче, тайно от майка си похапваше сиренце и четеше. Леко се почесваше по главата или голото краче, когато прочетеше нещо прекалено сложно за него.

– Мамо, какво е душата? – попита то. – Може ли да се види или да се пипне?

– Душата не може да се види, сине… Нито да се пипне. А е толкова твоя колкото пръстчетата или ушенцата ти. Тя е равна на тебе…

– Коя душа е голяма?

– Тази, която е по-добра.

– Птиците имат ли душа?

– Разбира се. Разказват ни я чрез пеене…

– Мишлето се замисли. И пак вторачи поглед в книгата.

– Не мина много време и Цър-цър пак попита:

– Мамо, кого наричаме алчен?

– Този, който иска да има много златни жълтички.

– Ако му дам, ще престане ли да бъде алчен?

– Не, ще иска още от тях.

– Ако пак му дам…

– Пак ще иска… Ще го е страх да си подаде носа навън от къщи, за да не му откраднат съкровището…

– Може ли алчният да бъде смел?

– Не, страхът го прави самотен и тъжен. Той е болен…

– От какво е болен?

– Душата му е болна…

Скоро Цър-цър прочете всички книги, които бяха скрити в раклата на стария таван. Една вечер майка му каза:

– Утре ще те заведа в библиотеката.

– Какво е библиотека? – попита Цър-Цър.

– Място, където живеят много книги. Това е техният дом. Можеш да си вземаш и да четеш колкото си поискаш…Но после трябва да ги върнеш, за да ги прочете и някой друг.

Рано сутринта тръгнаха. Когато видя толкова много томове на лавиците Цър-цър много се зарадва. Избра си две, три книжки, прибра ги в торбичката си и забърза към къщи. Още щом прекрачи прага на стария таван, отвори първата. Тя му заговори с приказното си гласче:

– Моля ти се не ме пипай с мръсни ръце, защото и аз обичам да бъда чиста и хубава. Не ме оставяй навън, на дъжда, на вятъра, защото ще се намокря и страниците ми може да се разхвърчат. Не драскай по мене с мастило, молив или нокътче, защото ме загрозяваш. Не си слагагай лактите върху мене, когато четеш, защото ще ме задушиш. Не ме хвърляй разтворена върху масата или пода, помисли си, какво ще ти бъде ако ти си на мое място. Не слагай между страниците ми моливи или други дебели предмети, защото ще ме разкъсаш.

Мишлето ококори очички черни като пиперчета. Не можеше да повярва, че книжката му говори с нежното си гласче. Тя продължи.

– Не ме разкъсвай с молив или с пръстчето си, защото ще ме нараниш и ще заприличам на парцаливка. Помни, че след като съм услужила на теб трябва да отида и при други деца. Може би някога пак ще се срещнем и тогава ще ти бъде мъчно да ме видиш толкова скъсана и смачкана. Помогни да си остана здрава и чиста и аз ще се помъча да ти бъда пак полезна. Пази ме, както пазиш очите си, защото без мене ще живееш в мрак – като без очи.

Мишлето веднага остави книгата. Отиде да измие малките си ръчички. Подсуши ги. Седна на едно столче. Пак я разтвори нежно. Потъна в горещия ù свят.

Вече знаеше някои от нейните тайни. Душата ù проговаряше всеки път щом разгърне белите ù листи – с буквички наредени като бобулечки.

Скоро без книги Цър-цър щеше да живее по-трудно, отколкото без парче сиренце…

 

Автор: Мирела КОСТАДИНОВА

* Снимка: личен архив

* Текстът е част от книгата с детски приказки “Червените мишки”, изд. “Фабер”, В. Търново, 2018.