Ти, който минаваш по пътя, мислиш ли си за тях? За тези, които ги няма.

Става ли ти лошо, когато усетиш, че някой е забегнал? Изгребва ли ти се душата с дървен кутел? От липси! Плачеш ли като мен?

Дългите отсъствия смразяват. И погубват. Те са най-опасни за любовта. Все си мислиш, че някой из дългия път те е забравил. Така забравят мъжете. От Одисей – до днес. Не, това не са празните столове… Отсъствията обещават завръщане. А, когато човек даде надежда на някого, му остава длъжен.

При празните столове няма завръщане. А при отсъствията трепти очакване. Обидно очакване, че някой отлага среща с теб.

Понякога с непознатия отсреща си пия коняк по-уютно, отколкото с отсъстващите, когато се завърнат. А то това завръщане не ми и трябва, защото тежи. Липсите се попълват. С нови хора. И други отсъствия. Но и с болка. А друг път изобщо не се попълват…

Дългите отсъствия отчуждават. Правят разстоянията непреодолими. И влудяват. По кръвоносните ми съдове се отлага горчиво.

Остават си отсъствия. За да охладнееш. Завинаги. Да няма стих. И нищо да няма. Дори спомен.

Избеля ми лицето от чакане. И очите ми станаха тъмно сини. Прегръщам бурята в себе си. Нещо издъхва в нозете ми.

Нямам повече какво да ти кажа.

P. S. Всъщност имам.

Аз така не мога да обичам.
Като вечно отсъствие в три без петнадесет.
Вече цяла седмица. В три без петнадесет.
Никой не ме обича.
Аз обичам всяка секунда. И всяка минута.
И всеки час. И всеки ден.
И в три без петнадесет…

 

Автор: Мирела КОСТАДИНОВА

* Произведението е част от книгата “Справедливостта на невестулката”, автор Мирела Костадинова, изд. Екс Прес, Габрово, 2013.

Виж още

Inline
Inline