Към него се катеря дълго, за да бъда по-близо до звездите, отколкото до хората. Търся небесната хубавица Алдебаран… Взирам се до ослепяване в далечното… Таванът е най-високият връх, на който мога да отида, за да си поговоря с луната, слънцето и птиците. За човешкото и безчовечното. За видимото и невидимото. Дебна, за да видя онези същества, които са по-съвършени от нас. Те дали ни гледат? Дали ни виждат? Колко са безцелни и безсмислени нашите залъгвания. Нашите борби, нашите писъци и ликувания… Ами ако Земята е адът на някоя друга планета? Мисля, останала насаме с Вселената… А някъде в небето ръмжи самолет.

Понякога, долавям присъствието на Карлсон, любимият герой от детството ми, който често се разхожда по покривите и обича да се шегува с хората, които живеят като мен „ей в тия тавански стаи“: “Най-трудно се отговаря с „да“ или „не“ на прости въпроси“, обажда се тихо той зад съседния комин. И изчезва задвижил мигновено перката на гърба си…

Долу градът вечеря със суетата си. Загрижен за дребните неща и равнодушен към най-важните… Нали човешкият живот не е нищо друго освен игра на глупостта…

Всички хора ги очаква една и съща нощ. Но моята няма да е като тяхната…

На този таван, щом мръкне, ме намира самотата. Влиза прозрачна през капандурата, настанява се на единствения стол и ме гледа нахално в очите. „Аз съм си най-върлият враг. Сама дълго се дебна в пещери и гори“, казвам ѝ строго аз. Тогава най-крехкият, най-безплътният човешки образ се превръща в дълбока вибрация. Досещам се за хората, които никога няма да се качат на тавана, овладяли низините на битието. Овълчените. Устремените към власт и богатство. И небето се разплаква…

Заваляват тежки капки дъжд, които удрят като чукчета по керемидите. Текват улуците, които ми напомнят, че онова което тече надолу не е на никого… Присветва мълния. Тя проряза само най-високите върхове. Нощна пеперуда се блъсва в прозореца и пада на пода. Така както хората се блъскаме в стъклата на своето себе си…Не каза „ох“… А само пърхане, все едно изгасва пламъче на свещ.

Безсънието, гаврата на нощта с човека, обладава останалото от мен. По мислите ми, стегнати като моряшки възли, се катерят и плезят розови овце. Надсмиват се на човешката ми слабост и несъвършенство. Не се научих да прониквам в собствените си тайни…

В чашата със забравена глътка сутрешно кафе до прозореца се изля целият млечен път. Може би така ми се стори…В небето светкавиците чертаят линии, които не водят на никъде. Снощи, с очите си можех да снема луната като зрял нар на сребърно блюдо. Днес не мога. Лунното отсъствие е страшно колкото човешкото… Вчера вечерта и звездите се люлееха закачени на невидими кончета. „Клати ли се земята – дръж се за небето“ ми казваше някакъв вътрешен глас. Гледах всички чужди прозорци. А хладилникът бучеше самовлюбено…

Сутринта слънцето огрява отново покривите и те лъщят като тенекии. Някога познавах малко момче, което не обичаше да вижда триъгълни покриви и скриваше с длани очите си…Може би, защото триъгълниците бодат…Игрите на накъдрените мъгли правят спектакъл докато слънцето ги разпръсне. Понякога голям бял облак дълго и тихо стои като забоден на върха на Витоша.

Мечтая за гълъб, който да ми донесе писмо. Но в големият град вече никой не пише писма. А злото прогони гълъбите…

Ухае на цъфнали акации. Свраките тичат с малките си крачета по покрива и ме трогват като добрите думи… Превръщам се в кръг, някакво огледало, в което се оглеждат птиците…Подсказват ми, че тук на тавана, не съм онова пшеничено зърно поставено в общия сандък, наред с другите подобни зърна.

Малко паече плете нежна мрежа на десния ъгъл на прозореца. Светлината прави блестящо ръкоделието му. И то, сякаш иска да избяга от онова, което става долу… Разбрало старата истина, че привързаността към земното е страдание.

Антените и те протягат оголените си ръце към слънцето и молят за благослов. Денят обещава като влюбен човек. После слизам по дървената стълба и прибирам в джоба си броя отчаяния. Ние никога не сме у дома си. Все сме устремени към друго място. И тръгвам… Поканена от обещанието на деня…Забравям за тавана, който вечер ме люлее като лодка в необятното небе. А секундите, минутите и часовете, се набримчват на куките на живота, за да ми оплетат смъртната дреха.

Точно в 18 часа ще изкача отново стълбите към тавана – за да гледам небесното чудо, което предстои.

Може би всеки е там, където иска да бъде. При птиците или при звездите. На земята или под нея…

Знам, че истински високо може да отиде само онзи, който знае къде отива…

Автор: Мирела КОСТАДИНОВА

* Снимка: личен архив