Тя много ми стяга. Чувствам, че ще се пръсне. И има много невидими бодли, които падат само от топлината ласката. Нещо отвътре напира през нея и иска да излезе навън… Тя държи същността ми в цялост, за да си бъде на мястото.

Омотала ме е като дебело зебло. Под нея е моят микрокосмос, непознаваем и за самата мен. Тя е висше сетиво, чрез което човек влиза в контакт с околния свят. А все стяга… Тя е моята граница. Всичко в мен – е под нея. Всичко извън нея – е отвъд. То е непознаваемото. Изучаването на света откъм физическата му страна е безрадостно за повечето от хората…

Тънка е. Какво от това? Някакво си учебникарско знание. Тя е грубата и неизменна тленност. Нищожността ни. Тази нищожност, пред която сме равни на всички останали хора. Жаждата начева по необходимост от нея. Държи в мен безцелните, безсмислени залъгвания. Комфортните заблуждения. Нищожните ми човешки сили. Разочарованията, които трябва вече да са ме научили на нещо… Борбите. Моите писъци и ликувания. Обгърнала е и стяга гнева. Колко лошо… Не трябва да го държи под себе си.

Кожата приютява неврозата ми, която винаги е заместител на необходимото страдание. Крие нервите, които са болест на щастливите хора. И на тези, които обичат истината. Под нея е покоят. И бурята на душата. Там е и мрежата, която хвърлям, за да спася съществуващото себе си. Искрата. Изгорила много къщи. Но и единия ми грам милост. Там е и онова свредло, което е нежно и малко, но прави големи рани. Незарастващите. Там, под кожата ми, живее един говорещ шарен папагал, който мога да подаря и на най-голямата сплетница в града… Няма да ме досрамее.

Кожата прикрива самотата – най-голямата ни сила. Женските и мъжките истини. Началото и края на същността ни. Преди време Жанет Октавиан ми каза: „Дано плетеш дебела кожа върху тънката си чувствителност, както я плетох , а и още плета аз. Ще ти трябва. Макар аз да не съм никакъв пример за плетене. Много ми е студено вече – и под всичко изплетено…“

Тогава не ѝ казах, че епидермисът е най-дебел на петата, а най-тънък на клепачите и устните. А трябва да е най-дебел на гърба. Като удря съдбата с камшика си да издържаме. Да не се разрани… Понякога и природата не домисля нещата… Пък и най-дебелото се къса…

Подкожието също е различно развито. Някои хора имат такова здраво подкожие, че се питаш човеци ли са…Кожата ме защитава. Че кой друг може да те защити…?

Чрез нея усещам мазното и лепкавото в света.

Натискът – на властолюбивия.

Допирът – на хлъзгавия.

Топлото – на този, който се гласи да ме измами.

Студеното – на страхливия.

Болката на жестокия.

На тази тъжна земя разплащаме дълговете си със своята собствена кожа.

Като лисиците…

 

Автор: Мирела КОСТАДИНОВА

* Произведението е част от книгата “Справедливостта на невестулката”, автор Мирела Костадинова, изд. Екс Прес, Габрово, 2013.

Виж още

  • 23
  •  
  •  
  •  
  •  
  •  
  •  
  •  
    23
    Shares

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Inline
Inline