Тя се влюби във влак и със сигурност знам, че обича до смърт железата му тежки. Окупирайте гарите, Тя е някъде там. Януари е хищен и зъл по човешки. Тя е гола в студа. Тя самата е студ от очакване влакът да почне да диша. От години го гали с Прочетете повече…
С последен спазъм на езичница, танцувала – до дъх и в транс, полягам в бездна … Неприлично е, но и животът е миманс. С последни сили – от приличие, търпя съседства и съдба. Съдбовно, грохотно различна съм от прилежащата тълпа. По съвест тънка, необяздена и кротка – в мрак и Прочетете повече…
Светлината тичаше нагоре по стълбата – към небето. Камбаните дишаха безветрени. Момичето чакаше, закрило с косите си ъгъла на хоризонта… Нещо остана – ритъм или вик, Бог или вяра във Бог; лудост – начупено бясно усърдие; свещ или клада; време – като копито, изтрито от бяг, или – релса и Прочетете повече…
Разбирам вече твоето мълчание, нюансите на всеки минал жест. Усещам те в сълзи и разстояния. Живея те. Частица съм от теб. Каквото и да има във тъгата ти, то вече ме ранява и боли, прониква като огън през душата ми и там оставя парещи следи… Автор: Румяна Попова-Бакърджиева * Снимка: личен Прочетете повече…
Има едно явление, което касае злото и доброто. То опира до драконите. Всички знаем – дракони не съществуват, същевременно те са толкова много. По офисните бюра, в магазините, фамилията, ето един – профуча през пешеходна пътека. Все са готови да те направят на пепел, все извиват зъбите си в зловеща Прочетете повече…
Разтопена злина – като жилава луга, една хищна луна и страхът, че е друго измерение в нас на доброто филизът. Как ми трябва компас за да спра все да слизам. Яхва грешна следа любовта, но препуска. Любовта е в беда от обяд до закуска, но нехае в дъжда и запретнала Прочетете повече…
Самотата е за духа, като диетата за тялото. Поговорка Самотата е като жена – тиха и топла. Тя е себеотдаване, портрет на духа… Самотата не е задължителна скука. Сам – не значи далеч от света! Щом човек е създаден от мъка, само с мъка твори чудеса… … Прочетете повече…
Аз мога да създавам ветрове и да ги плъзгам по нелепите тела на тихите следобеди. Във пет. Когато се преструват на спокойни хората. Когато и морето е забравило да се надипли като кърпичка от плат, която да попие страховете от прегаряне. И бръчките, зависими от огледалото. Не ме обичай. Само Прочетете повече…
