Книгата „Профили – близки и далечни“ на поета Паруш Парушев (изд. АТЛ-50, 2026) излиза с подкрепата на Министерство на културата след спечелен конкурс. Тя съдържа литературни портрети на Атанас Далчев, Иван Пейчев, Христо Фотев, Петя Дубарова, Калина Ковачева, Таньо Клисурски, Минко Бенчев, Димитър Миланов и Янаки Петров. Редактор е литературният критик Стефан Стоев.

Почти всички са близки приятели на Парушев, затова и авторът споделя, че текстовете са „съкровена изповед“ за тях. По-долу следва откъс от книгата, посветен на поетесата Петя Дубарова.

ПЕТЯ

Ако беше жива, сега Петя щеше да е на шейсет и четири години. Не зная дали щяхме да сме приятели, или някоя от онези  литературни лудости, които неминуемо ни сполетяват след неравната борба със словото и със себе си, щеше да ни отдалечи. Не бива и да гадая. Някой, който има властта да определя съдбата ни, е решил така – Петя завинаги да си остане моята малка приятелка в света на незаличимите спомени.

Странно е, но с годините споменът ми за Петя не избледнява, а става все по ясен. Точно заради това толкова дълго, цяла вечност, отлагах да напиша за нея. Все чаках  нейният образ в съзнанието ми да се забули от онази тънка сребриста мъглица – несъмнен белег, че е преминал отвъд невидимата граница на митологичното отдалечаване, което би ме направило по-спокоен пред белия лист. Някак невъзможно е да пиша за нея и да усещам познатите, внимателно вгледани в мен очи, които нищо не питат, за нищо не настояват, но са изпълнени с отвъдно познание, което не може да не смущава мен, по-големия, баткото, така заплетен във всекидневни ребуси – неудобно е пред Петя.

Защо  точно в този сумрачен неделен следобед, облачен и снежен, поемам дългия път през годините? Защо в мрачната София, а не в Бургас, където всичко в този спомен си е на мястото? Но щом не може да се отложи – значи така трябва. Ех, Петя…

…..

Бях завършил вече висшето си образование, работех в един от домовете на културата в Бургас, а след дълги и мъчителни перипетии из издателство “Народна младеж” беше се появило на бял свят едно невзрачно сборниче със стихове, побрало дебютните амбиции на моя милост, на Екатерина Томова и на Борето Христов. Хем автори на книги, хем не. Бяхме си го нарекли вече “братска могилка”. Не зная за другите от могилката, но да си поет в Бургас, където въздухът е сгъстен от толкова много осъществени и неосъществени литературни намерения, е съдба – в никакъв случай не за завиждане. Сборничето с мое участие като че ли изостри вниманието към мен и онова, което усещах около себе си, беше повече скрита враждебност, отколкото радушен прием. Не бях се научил още да посрещам подобно отношение и затова гледах да не се появявам сред себеподобните си. Отгоре на всичко сам никак не харесвах начина, по който издателството беше подбрало стиховете ми, затова си стоях  вкъщи и си ближех лютите рани. Ето в такова състояние на духа ме завари един от шефовете на тогавашния пионерски дом, за да ми предложи да се занимавам с детския литературен кръжок. През изминалата година подобна роля имал Недялко Йорданов, но многото му ангажименти не му позволявали да продължи. Веднага се опитах да откажа: защо точно мен, имам си проблеми и не ми е до това, нямам опит… Но човекът беше настоятелен – в този час децата вече били събрани и очаквали ръководителя си – един известен бургаски поет.  Какво ми пречело поне да опитам, а ако не ми хареса… Какъв ти известен, какъв ти поет, когато съвсем не ми беше до това, но все не успявах да му откажа категорично.

Тръгнах с него и понеже живеех само на една пресечка от пионерския дом, след няколко минути вече изкачвахме стъпалата на сградата в началото на малката романтична уличка “Яворов”. Тази сграда сега е основно ремонтирана и въпреки че пак се намира на уличката с поетичното име, обновената й фасада ме отблъсква – превърната е в банка.

В една от стаите чинно изчакваха срещата си с мен десетина момиченца. Точно така – само момиченца – в пети или шести клас, приличащи си в еднаквите  ученически престилки и белите панделки на косите. Смутих се. Човекът от дома ме представи и веднага излезе от стаята,  може би от страх да не се откажа. Те ме изучаваха внимателно,  както сигурно биха гадали за характера на нов учител,  или виждаха в мен поета, в какъвто биха искали да се превърнат след години. Боже Господи! За да не стърча неловко пред тях, дръпнах един от столовете и седнах. Усмихнах им се объркано:

– Какво ще правим сега? Май първо е редно да се запознаем. – Изведнъж се досетих. – Хайде всяко дете да казва името си и да ни прочете едно свое стихотворение.

Започнаха да се представят по реда, в който бяха насядали пред мен: стихотворения за мама, за мира, за морето… такива, каквито всички деца по света пишат на тази възраст. Слушах разсеяно, казвах по няколко поощрителни думи и се опитвах да си представя как ли все пак трябва да въведа тези деца в света на поезията, когато неочакван стих рязко ме изведе от унеса ми – “зелената коприва на морето”. Бях схванал, че в стихотворението става дума за есенното море, но толкова точно уловено състояние на мътното и пълно с медузи море от края на август и началото на септември  изопна сетивата ми. Момиченцето, което казваше стихотворението, улови трепването ми и впери в мен очи в очакване на коментар. Този поглед ми предстоеше да срещам много пъти, но още не знаех това – внимателен и напрегнат, той придаваше на лицето на момиченцето предизвикателно изражение.

– Как се казваш? – попитах, за да прекъсна неловкото си мълчание.-Ти каза името си вече, но не го запомних…

– Петя. – Щеше да мине време,  докато свикна с този поглед.

– Хареса ми стихотворението ти, Петя. Хайде да кажеш още едно.

Този път стихотворението беше за вълнолома, в който се разбива разпенената вода: ”Дръннаха вълните със дайрета”. Не запомних повече, а и по-късно никъде не прочетох тези стихотворения, но и това ми беше достатъчно, за да разбера, че  детето пред мен беше роден поет. Малката стаичка изведнъж придоби нов обем, свеж простор като че ли нахлу в гърдите ми и аз заговорих за поезията. Внезапно вдъхновение приповдигна настроението ми. Лицата на дечицата пред мен просветнаха, озариха се  очите им от идеята на едно тайно съзаклятие, което ни обвърза – поезията – онази примамлива и тревожна магия, която никога нямаше да ни напусне, а за някои щеше да се превърне в обреченост и съдба. Не помня думите си от онази бургаска привечер в пионерския дом, нищо повече няма в спомена ми за онзи миг, освен изпълнилото ме докрай радостно усещане. След няколко години редакторската ми работа в различни столични издания щеше да ме среща с много – повече или по-малко талантливи млади поети, но никога нямаше да изпитам същата категорична и донякъде тревожна увереност за среща с родения поет.

От този момент аз почти изцяло се посветих на кръжока си. Събирахме се не само в определените ни часове. Срещахме се в почивните дни просто, за да се разходим из морската градина и да си играем на метафори, разглеждахме художествени изложби, събирахме се много често в сладкарница “Златната рибка” до входа на централния плаж, за да пием лимонада и боза. Всички споделяха новите си стихове, но Петя направо ни засипваше с тях. Тя пишеше с лекота и за всичко, което е привлякло вниманието й. В тези стихове нямаше нищо шаблонно, тя умееше да гледа на света по свой начин и винаги изненадваше с откритията си. Скоро нейни стихотворения започнаха да се появяват в различни детски издания. Нямаше как редакциите, в които майка й изпращаше работите й,  да не обърнат внимание на таланта. На пръв поглед Петя се отнасяше към тези публикации равнодушно, като че ли бяха нещо извън света на поетичните й видения. Но мен те ме тревожеха. Аз ли не знаех какво означава дори мъничката литературна известност? Какъв товар поставя върху неподготвените ти плещи? И какви неясни последици може да има? Талантът, знаех го вече, е едно, а да издържиш на успеха, още повече, когато няма как да съзнаваш истинската му коварна същност, е съвсем друго.

– Не бива да се бърза, Петя – опитвах се да я предпазя. – На теб литературната известност няма как да ти избяга. Но човек не може да знае съдбата си отнапред. – И давах за пример едно гениално италианско дете с ангелски глас – Робертино Лорети, което, след като порасна, се превърна в най-обикновен певец. Как ли е преживял поврата на съдбата си? – Важното е, Петя, да не пропуснеш нито миг от прекрасното си детство, да изживееш всичко, което ти се случва, като всяко друго дете на твоята възраст. Само това има стойност сега за теб.

Говорех всичко това внимателно и при подходяща обстановка, за да ме разбере правилно. И уж си имахме доверие, но често в упорития й поглед съзирах нещо твърдо, неподатливо, и не можех да разбера дали това не е израз на характера й, или оттам вече наднича нещо друго – едно натрапено предусещане за литературна слава, което силното й въображение превръща в отчуждение към околните. Усещах непремерена амбиция около нея, която ме плашеше и ме караше да ставам хем все по-настоятелен, хем по-предпазлив.

Един предиобед в началото на  потното бургаско лято минах по навик край артистичното кафене “Куба”. Беше още раничко за уморената от бохемски нощи литературна компания и не се надявах да видя някого, но на една от масите отвън вече се беше настанил Христо Фотев. Зарадвах  се. С него ми беше приятно да говоря, пък и той се отнасяше внимателно с мен. Винаги ми е спестявал онези фриволни и характерни само за него артистични жестове и думи, които от време на време не успяваше да удържи. Седнах свойски на стола до него и си поръчах кафе. Случвало ми се е двамата да си мълчим с часове и това са най-пълноценните  мълчания, които съм прекарвал с някого. Но този път проговорих, колкото да кажа нещо:

– Подранил си.

Вместо отговор усетих смущението му. Разбрах, че присъствието ми точно в този момент не му допада, но беше късно. Може би неслучайно беше подранил, а аз му пречех на някаква среща… Тъкмо се канех да се направя, че съм забравил за нещо неотложно и да го оставя, когато забелязах, че погледът му се съсредоточи някъде встрани и се обърнах неволно. Откъм Часовника приближаваха Петя и майка й Мария. Присъствието ми смути и тях, но нямаше как, седнаха на нашата маса. Мълчахме цяла минута, докато Христо върна лъчезарната си усмивка и подкани Петя:

– Тръгваме ли?

Явно имаше предварителна уговорка, Петя стана рязко от стола си и двамата се отдалечиха към пристанището. Останахме двамата с Мария. Поръчах й кафе. Беше неудобно да я оставя сама на масата.

– Аз организирах тази литературна разходка с Христо Фотев – започна извинително тя. – Искам да разширя литературните й контакти. Той все е зает, но се съгласи да й разкаже за пристанището, за стария фар… пък и да чуе някои нейни стихотворения.

Мария беше учителка по литература. Не я познавах много добре. Само доколкото се интересуваше от мнението ми за Петя. Опитвах се и на нея да подскажа, че за момичето е много рано да има литературни амбиции, но усещах, че е напразно. Тя имаше своите книжни представи и нямаше как да разбере, че между достолепните портрети на класиците в учебниците и убийствения литературен бит разликата е огромна.

Независимо че през лятото кръжокът не се събираше, ние продължихме да се виждаме с Петя,  докато не ми се наложи да напусна Бургас. Атмосферата около мен беше станала невъзможна. Някой, който градеше началническа кариера тук, не допускаше по-независимо поведение. Той искаше пълен контрол върху артистичния свят на града и парираше в зародиш всяка евентуална опасност. Стигна се дотам, че на едно литературно четене в клуба на културните дейци, за което получих специална покана от организаторите, Недялко Йорданов, който водеше рецитала, просто не ми даде думата.

В София, където веднага се озовах във въртопа на  ужасния бермудски триъгълник от неразрешими проблеми – работа, жилище, жителство – аз продължавах отдалеч да следя изявите на Петя. Стиховете й ставаха все по-зрели, без да губят от свежата си метафоричност. Веднъж попаднах на нейно представяне от Христо Фотев: “Петя – приятелката на котките от квартала.” Във филма на Георги Дюлгеров “Трампа” Петя изигра себе си – беше ми необичайно да я гледам на екрана. Не заради ролята тя излъчваше някакво вътрешно напрежение, една наеженост срещу света, като че ли се опитваше да се защити от нещо.

Един ден, съвсем без предупреждение, Петя и майка й ме намериха в редакцията, където работех. Зарадвах им се, разпитвах Петя за новини около нея. Тя отговаряше кратко и някак смутено. Накрая Мария разкри целта на посещението. Предстоял годишният преглед на списание “Родна реч”, където доклад за поезията щял да изнесе Минко Бенчев и тя се безпокояла каква ще е оценката за Петя. Самата Петя съвсем сведе глава. Познавах я – не й беше никак приятен този задкулисен интерес и отриагирваше по своему – непремерено и малко по момчешки рязко. Това беше начинът, по който пазеше крехката си, лесно наранима същност. Стана ми жал за Петя. В онзи миг нямаше как да зная, че това е последната ни среща.

– Това ли било – казах. – Хайде да се видим след час-два пак тук. Ще се опитам да разбера, макар няма как Минко Бенчев да не е усетил стиховете на Петя.

Не бях тогава толкова близък с Минко, а той самият излъчваше строга принципност, имаше малко затворен характер и не ми беше ясно как трябва да постъпя. Но се озовах по обед в кафенето на писателите и веднага зърнах Минко сам на една от масичките в тихия кът. Седнах до него и се заговорихме за нещо делнично.

– Разбрах, че пишеш доклада за поезията в “Родна реч” – насочих аз темата.

– Написах го вече – с готовност се отзова Минко.

– Имам една позната от Бургас – казах уж малко незаинтересовано – Петя Дубарова. – И преди да попитам за мнението му, той отсече:

– Тя е най-добрата! – и показалецът му описа характерната си рязка линия.

Олекна ми, че така лесно бях изпълнил разузнавателната си мисия. Тогава не ми беше удобно да му кажа за конкретния повод на интереса си, но намерих как и след около двайсет и пет години, докато извършвахме един от дългите си преходи из Борисовата градина, му признах. Минко само тъжно се усмихна. Беше изминало много време, изпълнено с толкова много и  неподозирани трагични обстоятелства.

Когато се върнах в редакцията, Петя и майка й вече седяха на дивана в приемната.

– Минко Бенчев смята, че Петя е най-добрата – изстрелях новината си аз още от вратата.

Петя дори не повдигна глава.

– Аз не съм се съмнявал в оценката за теб – седнах срещу нея. – Ама ти като че ли никак не се радваш. Минко Бенчев е критик от висока класа.

– Аз пък ще следвам математика – каза рязко и както ми се стори – предизвикателно Петя и срещнах познатия поглед.

– Шегуваш се. Какво си говорихме толкова време в Бургас? Да не си забравила?

– Не съм, но на мен сега математиката ми харесва.

Стори ми се, че този контрапункт не беше отправен към мен, с мен тя говореше съвсем по друг начин. Сега Мария беше навела глава.

На следващата година през март клубът на културните дейци в Бургас беше организирал литературно четене на една група млади поети, завършили Великотърновския университет: Калина Ковачева, Борис Христов, Таньо Клисуров, Марин Георгиев и моя милост. Беше ми приятно да видя най-близките си приятели тук,  да чета новите си стихове в претъпканото салонче. По едно време, към края на тази литературна среща, зърнах най-отзад между правостоящите до вратата няколко ученички, между които и Петя. С черни престилки и бели якички, те се открояваха сред множеството. Срещнах погледа на Петя, усмихнах й се, направих й скрит жест, че ще се видим след малко.

– Ще ви запозная с една моя приятелка – пошепнах на другите. – Много талантлива поетеса.

Когато четенето завърши и част от публиката ни наобиколи, аз си запроправях път към вратата, за да стигна до Петя, но все някой ме спираше, трябваше да разменя поздрави с доста познати, които не бях виждал от дълго време, и когато се озовах на изхода, Петя я нямаше. Излязох отвън – същото. Съжалих, че си беше тръгнала със своите приятелки. Или са бързали по свои си момичешки работи, или се беше проявила добре познатата ми стеснителност на Петя… Така или иначе, това беше последният път, в който я видях.

За смъртта на Петя научих в кафенето на писателите. Някой ми  каза това като нещо любопитно:

– Едно талантливо момиче от Бургас е починало… май се е самоубило – не знам точно.

Новината ме удари като с чук. Той не спомена име, но аз знаех – Петя е! Нямаше как да не е тя. Едва сега ми се проясни онова, което винаги ме е тревожело за нея –  свръхталантлива и крехка, тя винаги е била на онзи остър ръб, отвъд който е смъртта. Така, както е било за повечето ни талантливи поети. И друга мисъл се вряза тогава в съзнанието ми – че поезията незнайно защо е сестра на смъртта. ”Бургас е най-жестокият театър…” – чух сякаш гласа на Христо Фотев. Какъв театър – казах си – това си е съвсем реален ужас. Петя, Петя… Не бяха я опазили. Никой ли не беше разбрал нейната нежна обреченост? Видях я в минутите на първата ни среща в малката стаичка на пионерския дом. Такова мъничко и крехко момиченце, което изговаря думи, изразява състояния, за които няма как да има житейски опит. Кой му нашепваше всичко това? Възможно ли е да издържи крехката му психика страшния товар на таланта, който му беше даден да понесе? Ето защо наред с радостното чувство от срещата с родения поет ме беше сполетяла онази тревога, която ме е карала веднага след първата ни среща някак да я защитя от… самата нея. Не бях успял! В някакъв смисъл и аз носех вина.

Както се е случвало неведнъж в България, смъртта на поета се превръща в популярност. За кратко време името на Петя Дубарова беше станало известно навсякъде в страната. Книгоиздателството във Варна отпечата първата й книга “Аз и морето” – посмъртно. Донесе ми я, току-що излязла от книговезкия цех, Панко Анчев – главен редактор тогава на издателството. Стоях посред писателското кафене и я разгръщах с разтреперани ръце. От последната корица право в сърцето ме парна погледът й от ученическата черно-бяла снимка.

Скоро в същото издателство под редакцията на Панко излезе и моята първа  самостоятелна книжка – “Остров”. С това заглавие бях намерил метафората на литературната си съдба. Пък и не само на нея. Скритият подтекст не остана незабелязан от литературните надзиратели. Очакваха ме години на сложни битки, защото не се вписвах, а и съзнателно се съпротивлявах, на литературните калъпи. Но аз се бях зарекъл да пазя островчето си, каквото и да ми се случи.   Дойде и времето на годишните награди за поезия. Едната, която се връчваше в Хасково на литературните празници „Южна пролет”, беше присъдена на Петя – посмъртно. Другата – на вестник “Пулс”- “Владимир Башев”- получих аз. Кой беше учителят и кой – ученикът?

Името на Петя вече беше известно навсякъде в страната. Не зная по какъв начин моето име се беше обвързало с нейното, но постоянно ми се обаждаха от къде ли не с покана да присъствам на вечер, посветена на нейните стихове. Тези покани бяха настоятелни, не допускаха друг отговор освен съгласие. За по-сигурно някои от организаторите идваха в София, за да уговорят участието ми лично. Намираха ме в кафенето на писателите, в редакцията, вкъщи… И аз не отказвах. Колкото и трудно да ми беше това постоянно пътуване, бях си дал дума да не отказвам. Заради Петя. Посрещаха ме пълни зали – в библиотеки, читалища, училища, домове на културата – срещах светнали очи, които ловяха всеки детайл от моя разказ за Петя, всеки нюанс от оценката ми за поезията, която остана след нея. Или по-точно за Петя, която остана при нас с поезията си. Бурни ръкопляскания съпровождаха думите ми. Задаваха ми всякакви въпроси. Може ли да се каже, че Петя Дубарова е най-младият класик в българската поезия? Бих ли сравнил стиховете на Петя с тези на Димчо Дебелянов? Кой е виновен за смъртта й? Последният въпрос ми задаваха навсякъде. Стараех се да се огранича с оскъдните факти, които знаех: от невнимание повредила някакъв детайл на поточната линия в бургаската фабрика за бира, където била на практика. За малко конвейрът спрял, докато подменят устройството – нещо, което струвало под три лева. Но някой раздухал страшен скандал. Учителите й като че ли намерили повод да и натрият носа заради предизвикателното и понякога поведение. Поетеса, а? Ето ти сега – и намалили поведението й след серия унизителни процедури – комсомолски събрания, шумни педагогически съвети… “Педагозите” не видели в Петя лесно наранимото дете, а предпочели да демонстрират властта си. Късогледството им и учителските комплекси довели Петя оттатък границата на самозащитните рефлекси. Тя не понесла озлоблението срещу себе си. Малкото ми момиче… какви ли страшни  картини е рисувало невероятното му въображение?! Лекарите не успели да го спасят след свръхдозата от хапчета, които поело. Стараех се да не обвинявам единствено училището, защото в целия комплекс от обстоятелства около Петя едва ли само то носи вината. Но често непремерените емоции стигаха твърде далеч. ”Аз мразя всички, които не са обичали Петя Дубарова!” – каза едно момиче от гимназията в Момин проход и в очите му наистина светеше неподправена омраза. Един млад мъж призова всички да отидем в Бургас и да потърсим сметка от учителите. Беше далечко още от повратната 1989 година, но настроенията на някои от вечерите, посветени на Петя, лесно преминаваха от любов към омраза и като че ли подсказваха за нагнетяващо се напрежение в обществото. На първия опозиционен митинг пред храм  “Александър Невски”  певицата Ваня Костова, съученичка на Петя, обяви пред морето от хора: ”Ще ви изпея песен по стихове на Петя Дубарова, едно талантливо момиче, убито от тоталитаризма.” Изтръпнах целият. От високоговорителите звучаха стиховете на Петя в изпълнението на Ваня Костова,  а аз не можех да осъзная докрай грубата манипулация, която употребяваше името на Петя с политически цели. ”Нищо свято ли няма да има от тук нататък?”- мислех си с горчивина. Признавам си, че този момент попари всичките ми надежди за по-добра промяна.

Но няколко години по-рано на един рецитал на млади поети пред къщата на Димчо Дебелянов в Копривщица, където аз казах най-краткото си стихотворение в отговор на онези, които кой знае защо бяха решили точно тук да се изявяват най-пространно, пред микрофона излезе Веселин Андреев – поетът партизанин, когото бях виждал до този момент само на портретите в учебниците.

-Тук – каза той високо – Паруш Парушев се представи демонстративно с едно късо стихотворение, но вие едва ли знаете кой е той. Аз съм щастлив да го видя, защото той е човекът, който е познавал Петя Дубарова, помагал й е в поезията.

Това прозвуча не на място, но с авторитета си Веселин Андреев можеше да си говори каквото иска. Тогава още не знаех, че вече възрастният поет страстно се е привързал към стиховете на Петя и към всичко, свързано с нея. На малката почерпка в ресторанта той ме извика при себе си, а после в автобуса седна при мен, за да ме разпитва за Петя. Беше решил да пише книга за нея и често ми звънеше по телефона, за да настоява за няколко странички с мои впечатления. Не бях готов тогава да пиша каквото и да е за Петя, но Веселин Андреев беше човек,  на когото не можеше да се отказва. Тънкият му почти детски глас беше и по детски настоятелен. Написах около половин страница и му изпратих текста. Чух по-късно, че е излязла от печат книгата му “Соната за Петя Дубарова”, но не бях си я купил още, когато един ден отново чух познатия му глас по телефона:

– Получи ли книгата ми за Петя? Изпратих ти я по пощата с автограф и очаквах мнението ти. – Усетих огорчение в тона му. Само преди месец-два аз пък бях му изпратил новата си книга със стихове – “Сърдечна недостатъчност” – и отговорът му пристигна почти мигновено. Пишеше ми от болницата, но с чувство за хумор: ”С удоволствие прочетох книжката ти, но се радвам, че и не страдам от сърдечна недостатъчност.” Смутих се, че след като наистина не бях получил неговата книга по пощата, не бях поне си я купил навреме, за да му се обадя с мнение.

– Не съм я получил – замънках  объркано, защото наистина щеше да е нелепо извинение оправданието с пощите. Етикецията никога не е била силната ми страна, затова и не подозирах, че в такива случаи е редно човек да побърза с похвалата. Докато съобразявах как да изляза от положението, Веселин Андреев ми нареди с детския си гласец: – След един час в кафенето! Ще се видим да получиш книгата.

Точно след един час той застана сред кафенето и се заоглежда на всички посоки  с късогледите си очи. Надяваше се аз да го видя пръв. Застанах пред него и той рязко ми подаде екземпляра, който стискаше в ръка.

– Ще ми се обадиш, след като я прочетеш, нали?- очите му настоятелно изискваха съгласие.

– Разбира се – обещах. – Нали става дума за Петя.

Още веднага, след като се разделихме, разтворих книгата и затърсих моя си текст. Намерих го и изтръпнах. Онзи стих, първият, който обърна вниманието ми върху Петя:  “Зелената коприва на морето” – беше поправен на “морето – огнена коприва”. Настроението ми се скърши. Не можех да проумея как е възможно някой да редактира така грубо текста ми, а още повече да замени онова, което е поезия, с шаблон. Не можех да му се обадя, макар почти веднага да прочетох книгата. Какво можех да му кажа? Че не разбира от поезия? Изглеждаше нелепо, пък и не можеше да е вярно. Дали пък не е станала грешка в печатницата? Това пък ми се стори още по-невъзможно. Така и не му се обадих. Видях го на едно от бурните събрания на съюза на писателите след промените – пак не пропусна да спомене Петя. Беше тревожно време и целият Веселин Андреев излъчваше нервно напрежение и горчивина. Скоро след това се самоуби, непонесъл прелома, а предсмъртното му писмо, което чух по телевизията, завършваше с това, че се радва, защото ще отиде при Петя.

След няколко месеца ме поканиха на литературна среща, посветена на Петя, в една от големите гимназии в квартал “Люлин”. Обширният салон беше пълен с всякаква публика. Освен ученици и учители бяха дошли и хора от квартала. Тук бяха моят приятел композиторът Стефан Диомов, написал чудесни песни по стихове на Петя, и Ваня Костова, която наистина хубаво ги изпълняваше. Стихове на Петя рецитира Йорданка Кузманова. По средата на срещата хората отзад се развълнуваха и видях в салона да влиза Мария Дубарова.

– Току-що сред нас се появи и майката на Петя – обявих по микрофона и й махнах  да дойде отпред, но тя не пожела и седна някъде на последните редове, където й направиха място. След края не успях да я видя сред тълпата. Бързах да се прибера вкъщи и Йорданка Кузманова ме взе в колата си. Някой, който бил близо до Мария, я видял да се мръщи, докато съм говорел, и ми го каза.

– В кой точно момент?- попитах.

– Когато каза един стих от Петя, който си запомнил.

На другия ден по обед наминах както обикновено в писателското кафене. По някое време там се появиха Мария и поетът Найден Вълчев. Тя му говореше нещо, а той явно нямаше време и се зарадва, щом ме видя:

– Ето, един бургазлия. Оставям те на него. – И побърза да си тръгне.

Мария седна срещу мен и аз поръчах кафе.

– Вчера на срещата  те видях да се мръщиш, докато казвах един стих от Петя. Защо?

– Ами… не ми харесва.

– Кое не ти харесва? – “Зелената коприва на морето”? – И веднага се досетих. – Ти ли го промени в книгата на Веселин Андреев?

– Аз. Той ми изпрати ръкописа преди да го предаде в издателството.

– И ти реши, че “огнена коприва” е по-добре?

– Да. По-добре е.

– Смяташ, че можеш да редактираш Петя? Да решаваш вместо нея кое е поезия и кое – шаблон?

Тя замълча, но не забелязах да е смутена. Олекна ми обаче заради Веселин Андреев. Все пак беше късно да разсея недоразумението, а и разочарованието му от моето мълчание. А Мария не исках да обвинявам. Тя претърпя страшни мъки, които я промениха. Всячески се опитваше да компенсира липсата на Петя. Самата тя прописа романи, осинови едно момиченце, което публикуваше свои творби с фамилията Дубарова, подготвяше в Бургас музей и награда, свързани с името на Петя.

Изминаха доста години, а в жестокия въртоп на промените, в който потънаха всичките ни надежди и се удавиха толкова беззащитни и нежни души на писатели, от което това време изглежда още по-далечно, спомените ми за Петя сякаш са отвъд една преграда, където в един някогашен живот няма нищо друго, освен самия спомен. Когато посегна към някоя книга в библиотеката си, все попадам на томче със стихове на Петя, откъдето тя все гледа с вперени право в мен очи. Когато вървя по алеите на бургаското гробище към моите мъртви, непременно минавам покрай надгробния паметник на Петя, откъдето сякаш чувам гласа й. Отдавна вече поезията не е в интересите на хората. Отдавна спряха онези настоятелни покани за срещи, посветени на Петя. Всекидневието ми минава като насън в постоянната грижа за хляба. В елитната столична гимназия, където се приютих, за да избегна скверността на настъпилото време, в началото срещах известен интерес, щом споменех името й. Случваше се да изслушат дори нейно стихотворение, да ме попитат нещо за нея. Десетина години по-късно това не може да се случи. Бездуховността е погълнала всичко, тя дори се превърна в  стил и мода.

Наскоро, в един от класовете през последния седми час, когато навън  вече мракът беше погълнал грозните сиви фасади на панелните сгради, а в стаята останалите здрави неонови светила създаваха някакъв уют, изведнъж, на последния чин точно пред мен една момичешка фигура ме порази. Тези ученици ми бяха сравнително нови и все още не знаех всички имена. Но там, на последния чин, вперило поглед към мен, седеше едно момиче в черна рокля и бяла якичка. Беше Петя, не можех да греша. Тъкмо се опитвах да обясня някаква трудна за децата материя, но замлъкнах поразен. Не знаех какво става с мен. Дали не ми се привижда? Халюцинирам ли? Класът усети объркването ми.

– Как се казваш?- попитах момичето от последния чин.

– Петя – отговори ми то и потръпнах, но бързо съобразих – беше поразително съвпадение.

– Знаеш ли, много приличаш на Петя Дубарова.

– Коя e тя?- заинтересува се класът.

Автор: Паруш ПАРУШЕВ

* Публикуваният текст е откъс от мемоарната книга на автора “Профили – близки и далечни”