Понякога захвърлям своя кръст, превит на две от грижи и умора. Но се изправям тутакси в цял ръст, защото мама бди за мен отгоре. Понякога ме режат глад и студ – плътта ми сякаш рухва в адска яма. Но ето – имам хляб днес… И уют! Защото бди за мен Прочетете повече…
Страхливците са там отзад – те ще живеят сто години… А ти си в бомбения ад с присъда ясна – да загинеш. Като дивак, загубил ум, пълзиш и стреляш, псуваш, храчиш… Но смъртоносният куршум да те пожали? Няма начин. Той блъсва твоето чело̀ със скоростта на тишината и ти, чуплив Прочетете повече…
Апокалипсисът идва… Заплахите с апокалипсис сълзата моя не подлъгват. Светът едва ли ще ми липсва – та той в главата е недъгав. Ако Земята гръм разцепи, за губещите ще е страшно. А аз, дошлият с празни шепи, пак бос от нея ще отпраша. Какво като сметат порои Родината? Не ми Прочетете повече…
Готов съм всички липси да простя наоколо… Но тази ме побърква: България е вече без мечта и тутка се като добиче в църква. От нас излиза не любов, а дим. Небето пък е похлупак захлопнат на тенджера, в която бавно врим, за да ни сдъвка някой ден Европа… Но аз Прочетете повече…
Кой знае – може би и аз е време вече да убия, но не със нож, но не със власт, но не с перо, но не с ракия и не мръсник, и не кумир, и не звезда, и не гнева си, ала предчувствам кръв и цирк, и метеор, и слънцетръси Прочетете повече…
Довчера мойте втурнати следи все свършваха в трънаци, не в градини. Но за късмет в ръката най-подир държа четирилистна детелина. Предаден от звездите – измрачнях. Предаден от сърцето си – изстинах. Но връща ми внезапно моя смях сега четирилистна детелина. Смалил се бях до джоб без пукнат грош – клошарите Прочетете повече…
Тоя свят прекалява със шегите си плоски: грубияни те учат на красиви обноски, мъжество ти преливат импотентни влечуги, тържествуват безличия с твойте лични заслуги. Тоя свят омерзява със коварствата свои: щом си честен – доносник те наричат копои, цяла хайка крадци вика: „Дръжте крадеца!“, подлеци за предателство съдят тебе – Прочетете повече…
Ти можеш да ме имаш чак утре… А сега: тъгувай ме, любима, с най-зимната тъга! Сама пред стъклописа замръзнала анфас: тъгувай мойте мисли, усмивка, пръсти, глас… Аз смътно ще те чувствам по въздуха стипчив. Тъгувай ме със устни. Но повече – с очи! И знай, че бродя тихо там някъде Прочетете повече…