Дискордия – Илияна Кръстева
Безличните обезумяват, накичени с гримаси на омраза. Безмълвният
им Вик ужасен е, като в картината на Мунк, когато ражда „талантливи“
съдници тълпата. Изпепеляват с наръч сухи съчки, върху мокра клада
Разумния човек, последният в звеното Homo. О времена, о нрави жалки!
O, sancta simplicitas! – разбиращо, но с упрек Ян Хус се произнася.
Димът тъй безнаказано поглъща бялата препаска, косата пламва.
На факел заприличала, главата клюмва, а тялото завързано се мята.
Животът не достига, в безличие живял ли си и в сянката на сивотата.
Различия в безличието? WANTED! Но вместо да ги търсим, докопахме Лъжата,
която обвини пък Истината, че Тя безспорно е Лъжата. Неоснователни са
всякакви различия, пледираше Лъжата. Но вярвайте във Истината! В нещо вярвайте,
за Бога, братя! Безверието губи същността на спора, коя е Истината, а коя – Лъжата!
Дискордия, Ерида? Все едно е как се казваш, Богиньо ти раздорна, хаосна. Разпали
Троянската война със Златната си ябълка. Нелепо помъдряваме, като съперници в спора
за богатствата. Времето честно ще отсъди. Смъртта и без аршин ни шие дрехата по
мярка. Везните сама накланя ги Съдбата: Беззаконие или ред? Личността или тълпата?
Автор: Илияна Кръстева
