Автопортрет – Петя Цонева
Ето, слънце и ето, бездънно небе, аз това съм –
две крила островърхи и шепа гореща земя.
А когато е есен, не нося излишни украси –
те са хвърлено в синия ден съблекло на змия.
Ето, идвам такава – пределно олекнала, малка,
без да искам от вас непосилно големи неща.
Вечерта като някаква древна, антична весталка
знае колко е истински честно да бъдеш пръстта.
Не обмислям посоките, нито шахматния ритъм,
с който дните и нощите водят безкраен турнир.
Аз не искам, не бързам, за смисъла вече не питам –
само слушам и виждам, и дишам безбрежния мир.
Може би той е точно това – да се спреш, да не бъдеш,
да останеш в дълбоката ниша на туфа трева.
И от там да съзираш как слънцето, пролетно щърбо,
се издига нагоре в една придошла синева.
В теб звездите да слизат, да свиват гнезда чучулиги,
ветровете да носят блажения мирис на хляб.
Да си всичко, което си тръгва, което пристига,
и да бъде вкусът на далечните облаци благ.
Световете обръщат платната си, слизат, отлитат –
долу, в топлата мярка на твоята ниска трева,
ти да виждаш, че чудо е всяка набола иглика,
по-висока от купол на храм и от гръмки слова.
Как жадувам в прозрачната сянка на дългото лято
да съм точно такава. В сърцето на моето “аз”
да звучи на щурците среднощното меко легато
като ранен предвестник добър на кристалния час.
А когато кристалният час долети със снежинки,
да не бъде студен. Да е мек като бяло перце.
И наместо болящата тъкан от огън и глина,
да намери готово за дългия полет сърце.
Автор: Петя ЦОНЕВА
*Снимка: личен архив
