Телефонът събуди Грегъри Пайпър преди изгрев. Екранът показваше, че звъни агентът му, но той добре знаеше какво означава това. Щеше да отговори на обаждането, да чуе млад глас – някой абсолютен новак, глас на секретар, казващ: „Моля, изчакайте обаждане от г-н Левентал.” Звучен клик щеше да подскаже, че е в режим на задържане, за да изчака, докато агентът му приключи с друго обаждане. Или две. Пайпър знаеше мястото си в обществената йерархия.

Погледна към часовника до леглото. Пет и половина. Тихоокеанско стандартно време. Това дори не беше в диапазона на банкерското работно време в Ню Йорк. Глас от другата страна на линията попита:

– Грегъри?

Пайпър се изправи в леглото, изненадан да чуе агента си. Навън беше тъмно. Едва доловимо чуваше магистралата.

Гласът продължи:

– Гледа ли телевизията?

Използвайки свободната си ръка, Пайпър изрови дистанционното от чаршафите и одеялата.

– Кой канал по-точно?

– Който и да е – изсумтя агентът му. – Всеки един! – добави още.

Пайпър насочи дистанционното и пусна телевизора, стоящ до ръба на леглото. Образът се запълни със самия него, облечен в синьото си едноредово сако „Севил Роу”. Гледайки право към камерата, той каза: „Аз съм Талбот Рейноудс…”

Пайпър смени на други канали, за да се види още веднъж, докато изговаря: „…абсолютен монарх…”

На друга телевизионна програма завърши с: „… назначен от Съвета на племената.”

По телефона агентът му попита:

– Подписвал ли си нещо?

Без да дочака отговор, добави:

– Все още не сме получили онези договори.

Между всеки свой телевизионен образ Пайпър не откриваше нито спорт, нито музикални клипове, нито реклами. На четвърта телевизионна позиция той казваше: „El dia de ajustamiento esta sobre nosotros[1].”

Замисли се за плика с пари и дали приемайки го, това означава договорно съгласие. Беше глупаво, но не беше споменавал за парите на никого. Ако можеше да избегне данъчното облагане, щеше да се възползва. На друг канал прокламираше: „Преди да създадем нещо с висока стойност…”

Това беше импровизирана реплика. Сега алкохолизираният екип от безделници ще трябва да му припише писмена заслуга за проекта.

На друг телевизионен ефир казваше: „…трябва първо да създадем нас самите.”

Радио часовникът на нощното му шкафче се включи, но вместо сутрешна информация за трафика се съобщаваше: „… ние трябва първо да създадем самите себе си.”

По телефона агентът му беснееше:

– Вече гласувахме спиране и въздържане!

На вратата се позвъни.

По телевизията с достолепие и чар, докарвайки най-добрия си Роналд Рейгън в унисон с най-добрия си Джей Еф Кей[2], Пайпър заяви: „Денят на адаптацията е на прага ни.”

Със задържан между рамото и ухото телефон Пайпър стана от леглото и взе халата си. Звънецът на вратата иззвъня отново, докато затягаше колана.

Телевизорът повтори: „Денят на адаптацията е на прага ни.” За всеки освен него това би изглеждало като повторение на последната реплика, но Пайпър чуваше доловими различия при натъртването на всяка една дума.

В ухото му агентът се беше разлютял:

– По радиото и в целия интернет е!

По телефона тих глас се смесваше с други шумове. „Денят на адаптацията е на прага ни.” Цял хор, състоящ се от Талбот-Рейнолдовци. Синхронизираните гласове резонираха като песнопение.

„Денят на адаптацията е на прага ни.”

Пайпър мина през дневната и погледна през шпионката на входната си врата.

От телевизора в спалнята. През телефона му. От съседните апартаменти. Думите се лееха. „Денят на адаптацията е на прага ни.”

На вратата стоеше мъжът с карфиолените уши и татуирана свастика на врата. Пайпър се помъчи да си спомни името му. Нископлатеният оператор-постановчик. Пайпър каза на телефона:

– Те са тук.

Беше изгрев, светлината се издигаше зад посетителя. Шумът на магистрала 101 се засилваше, докато настъпваше сутрешния час пик.

– Кои? – попита агентът му.

Хорът от думи сякаш избледня и замъгля. „Денят на адаптацията е на прага ни.” Превърна се в аудио уолпейпър. Ново нормално. Бял шум като магистралата. Едва различим шум.

Пайпър отвори вратата. Сети се за името.

– Ти си Ламанли, нали?

Телефонът му запита:

– Кой е Ламанли?

От всички възможни посоки долетяха словата: „Списъкът не съществува.”

Мъжът, наречен Ламанли, бръкна в якето си и извади пистолет. Без да каже нито дума, го насочи към гърдите на Пайпър.

 

Текстът е преведен от: http://chuckpalahniuk.net/news/an-excerpt-from-adjustment-day

Изображение: https://nerdist.com/

Превод: Лъчезар ЙОРДАНОВ

[1] Денят на адаптацията е пред прага ни – Бел. пр.

[2] JFK – Джон Фицджералд Кенеди – Бел. пр.