Тази нощ баронът въртя се в леглото,

а кошмари, със сянка и форма

на вещица, демон и тлъст трупен червей,

всеки гост навестиха.

                                                                                           Кийтс

 

Нещастен е човек, чиито детски спомени навяват само страх и тъга. Злочест е този, който помни часовете самота в широки, мрачни зали с кафяви драперии и влудяващи камари от древни книги или страхопочитанието, с което се е взирал в сумрачните гори от уродливи, исполински дървета, увити с лиани, които безмълвно размахват нагоре извити клони. С това са ме дарили боговете – мен, объркания, разочарования, празния, сломения. Въпреки всичко съм необичайно спокоен и се вкопчвам в тези вехти спомени, докато съзнанието ми заплашва всеки момент да върне онези, другите.

Нямам представа къде съм роден, знам само, че замъкът бе безкрайно стар и безкрайно ужасяващ, изпълнен с мрачни галерии и високи тавани, по които очите откриваха единствено паяжини и сенки. Каменните зидове на рушащите се коридори винаги изглеждаха отвратително влажни и отвсякъде се носеше омразна миризма като от купища трупове на поколения мъртъвци. Никога не е имало осветление, така че понякога запалвах свещи и приковавах поглед в тях, за да се успокоя. Отвън също не проникваше слънце, тъй като огромните дървета се издигаха над най-високите достъпни нива. Само една черна кула се извисяваше над тях в непознатия далечен ефир, ала тя бе полусрутена и нямаше как да се достигне до нея освен с почти невъзможно катерене по отвесната стена, камък по камък.

Сигурно съм живял години в това място, ала не мога да отмеря времето. Вероятно някой се е грижел за нуждите ми, макар че не помня друг освен себе си и не съм срещал живи същества, като не броя безшумните плъхове, прилепите и паяците. Мисля, че който ме е отгледал, трябва да е бил невероятно възрастен, понеже първата ми представа за жив индивид беше някаква подобна на мен пародийна версия, но разкривена, сбръчкана и разпадаща се също като замъка. Не виждах нищо гротескно в костите и скелетите, които бяха разпръснати в каменните крипти дълбоко до самите основи. Непривично свързвах тези неща с ежедневието и ги смятах за по-естествени от цветните рисунки на живи същества, които откривах в повечето от пожълтелите книги. От подобни източници научих всичко. Никой учител не ме е подканял или наставлявал, не помня да съм чувал човешки глас през всички тези години, нито дори моя собствен, защото, въпреки че бях чел от словото, никога не съм си помислял да го произнасям на глас. Не знаех и как изглеждам, защото в замъка нямаше огледала и само инстинктивно си представях, че приличам на скиците и рисунките на младежки фигури от книгите. Смятах се за млад, защото почти нямах спомени.

Навън, оттатък заблатения ров, под мрачните неми дървета, често лежах и фантазирах с часове за това, което бях прочел в книгите – с копнеж си представях, че съм сред весели тълпи в слънчевия свят отвъд безкрайната гора. Веднъж опитах да избягам от нея, но с отдалечаването от замъка мракът ставаше все по-гъст и въздухът – все по-наситен с гнетящ страх, затова хукнах назад като обезумял, да не загубя пътя си в лабиринт от нощна тишина.

Тъй през безконечен здрач мечтаех и чаках, макар да не знаех какво точно. Тогава, в призрачната самота, копнежът ми за светлина нарасна толкова неистово, че не можех повече да отлагам и вдигнах трескави ръце към единствената полуразрушена кула, която се извисяваше над гората в непознатия далечен ефир. Бях твърдо решен да се изкача до нея, въпреки възможността да падна, тъй като е по-добре да видиш небето и да загинеш, отколкото да живееш, без да съзреш деня.

В мъждивия мрак се покачих по разбитите вековни стъпала, докато стигнах нивото, на което те свършиха, и продължих, рисковано притиснат към малките опори, водещи нагоре. Призрачен и ужасяващ беше този мъртвешки каменен цилиндър без стълби – черен, порутен, пуст и злокобен, със стреснати прилепи, чиито криле не издаваха шум. Единствено по-призрачен и ужасяващ беше моят бавен ход, защото, докато се изкачвах, надвисналият мрак не изсветляваше и ме завладя ново усещане за обреченост и вечна тленност. Потръпнах при мисълта, че не бях достигнал светлината, а не смеех и да погледна надолу. Стори ми се, че изведнъж се е спуснала нощта и безполезно опипах със свободната си ръка за амбразура на прозорец, през който да погледна навън и да опитам да преценя докъде съм се изкачил.

Изведнъж, след безкрайно пълзене на сляпо по опорите над замайващата бездна, главата ми докосна нещо твърдо и разбрах, че съм достигнал или върха на кулата, или основата на следващ етаж. Вдигнах свободната си ръка в мрака и опипах неподвижна каменна преграда. В това безизходно положение се вкопчвах за всичко, което хлъзгавата стена предлагаше, докато най-накрая успях да помръдна препятствието. Напънах нагоре да го избутам с глава, като използвах опората на ръцете си в рискования опит. През процепа не проникна светлина, а когато придвижих ръце по-нагоре, разбрах, че изкачването ми е към края си, защото плочата се оказа вход към площадка с каменна повърхност, далеч по-широка от долната част на кулата, която несъмнено трябваше да е просторна и висока наблюдателница. Внимателно изпълзях вътре и опитах да предотвратя захлопването на капака, но се провалих. Докато лежах изнурен на каменния под, чувах зловещото ехо от падането му, като се надявах при нужда да мога да го отворя отново.

Вярвайки, че вече се намирам на главозамайваща височина, високо над проклетите клони на дърветата, се надигнах от пода и пипнешком затърсих прозорец с надеждата най-после да мога да видя небето, луната и звездите, за които бях чел. Уви, споходи ме разочарование, щом открих само широки мраморни рафтове с наредени по тях противни продълговати сандъци със смущаващи размери. Дълго размишлявах и се питах какви безмерни тайни обитават векове наред това издигнато високо помещение, откъснати от замъка. Тогава неочаквано ръцете ми опипаха проход, започващ с каменна порта, груба и със странна резба. Проверих я, беше затворена, но във върховен изблик на сила преодолях всички пречки и я избутах навътре. Мигновено изпитах най-чистия ми познат възторг,  защото сияйният покой, процеждащ се през орнаментите на металната решетка над стълбите по късия каменен коридор, беше блестящата пълна луна, която никога преди не бях виждал, освен в сънища и смътни видения, които не смея да нарека спомени.

Внушил си, че съм достигнал самия връх на замъка, забързах по  стъпалата след портата, но луната внезапно бе забулена от облак, препънах се и продължих по-бавно в мрака. Все още беше много тъмно, когато стигнах до решетката – разгледах я внимателно и открих, че е отключена, но не посмях да я отворя, за да не падна от невероятната височина, до която бях стигнал. Тогава луната се показа.

Най-демоничният шок е този от напълно неочакваното и абсурдно невероятното. Нищо, което бях изживял досега, не можеше да се сравни с ужаса, предизвикан от гледката, нито пък можеше да изрази странното великолепие, разкрило се пред очите ми. Това, което виждах, беше едновременно обикновено и поразяващо, защото се изразяваше в следното: вместо главозамайващ изглед от корони на дървета, наблюдавани от високото, около мен, на равнището на решетката, се простираше твърда земя, отрупана с разпръснати мраморни колони и плочи, загърната от сянката на древна каменна църква, чийто порутен купол призрачно лъщеше на лунната светлина.

В състояние на делириум отворих решетката и се затътрих по бялата чакълеста пътека, която се разклоняваше в две посоки. Съзнанието ми, в състояние на шок и смут, все още бе завладяно от неистовия копнеж за светлина и нищо, дори невероятното чудо, което се случи, не можеше да ми попречи да го заситя. Не знаех и не ме интересуваше дали изживяването ми е лудост, сън или магия, бях решен на всяка цена да се отдам на великолепието и трепета на мига. Нямах представа кой съм и какво съм, нито какво може да ме заобикаля. Докато изследвах околността, в съзнанието ми изникнаха смразяващи притъпени спомени, които сякаш направляваха придвижването ми. Преминах под една арка, местността с каменните плочи и колони остана назад, а аз продължих през полето. Следвах различимия път, но на моменти, любопитен, се отклонявах от него, за да повървя през ливади, сред които единствено редките руини загатваха за наличието на древен забравен друм. Преплувах бърза река, край която рушаща се, покрита с мъх зидария издаваше някогашното местоположение на отдавна изчезнал мост.

Над два часа трябва да са изминали, преди да стигна до привидната си цел – вековен, обрасъл с лиани замък в гъсто залесен парк, който ми изглеждаше налудничаво близък, но и смущаващо непознат. Видях, че ровът му е запълнен и някои от познатите кули са изравнени със земята, а са се появили нови крила, които объркват наблюдателя. Но това, което оглеждах с най-голям интерес и наслада, бяха отворените прозорци – изящно окъпани в светлина и разпръскващи звука на най-веселия гуляй. Пристъпих към единия от тях, погледнах през него и видях компания от доста странно облечени хора, които се забавляваха и разговаряха непринудено. Никога преди не бях чувал човешка реч, но въпреки това можех смътно да разбера какво казват. Някои от израженията на лицата предизвикаха необикновено далечни спомени, а останалите ми бяха напълно непознати.

Влязох през ниския прозорец в ярко озарената зала и пристъпих от единствения ми радостен момент на надежда към най-черния миг на отчаяние и осъзнаване. Кошмарът се превърна в реалност, защото, щом влязох, ненадейно настъпи една от най-ужасяващите реакции, които бих могъл да си представя. Едва бях прехвърлил перваза, когато през цялата компания премина внезапен и невъзвестен страх от най-мерзко естество, изкривяващ лицата и изтръгващ най-ужасни писъци от почти всяко гърло. Паниката беше всеобща, сред глъчката и суматохата някои изпадаха в безсъзнание и биваха издърпвани от лудешки отстъпващите си приятели. Мнозина прикриха очи с длани и се завтекоха, невиждащи и непохватни, в търсене на изход – преобръщаха мебели и се блъскаха в стените, преди да успеят да достигнат до някоя от многобройните врати.

Писъците бяха вледеняващи. Докато стоях сам и недоумяващ в осветената зала, заслушан в затихващото ехо на гласовете им, потръпнах при мисълта какво може да се спотайва наоколо, незабелязано от мен. На пръв поглед в помещението, изглежда, нямаше никого, ала когато се придвижих напред към една от нишите, ми се стори, че усетих нечие присъствие – смътно движение отвъд позлатения сводест вход, водещ към друга, като че ли подобна стая. Докато пристъпвах към арката, започнах да възприемам присъствието по-осезаемо. И тогава, с първия и последен звук, който някога издадох – призрачен вой, който ме погнуси не по-малко от причината да се изтръгне от гърдите ми – съзрях с пълна, ужасяваща яснота невъобразимото, неописуемо и поразяващо чудовище, което само с появяването си превърна веселата компания в истерично бягаща тълпа.

Не мога дори смътно да го опиша, тъй като съчетаваше всичко нечисто, необяснимо, нежелано, неестествено и омразно. То бе призрачната сянка на тленността, древността и отчуждението,  загниващият, разкапан фантом на нездраво откровение, скверно оголване на това, което милостивата земя винаги е трябвало да крие. Бог знае дали бе от този свят, или вече не бе част от него, но за мой ужас в разложената му до кост фигура различих абсурдната, презряна пародия на човешко същество. От овехтелите му, окъсани одежди в неописуеми оттенъци ме побиха още по-ледени тръпки.

Бях почти парализиран, но не чак толкова, че да не направя поне бегъл опит да побягна или да отстъпя крачка назад и да се препъна, като разваля магията, в която ме бе държало това безименно, безгласно чудовище. Очите ми отказваха да се затворят, омагьосани от изцъклените очни ябълки, които ненавистно се взираха в тях, и въпреки че милостиво се бяха замъглили, продължавах да виждам размазано ужасното нещо пред себе си. Опитах да вдигна ръка, за да закрия гледката, но нервите ми бяха толкова обтегнати, че тя отказа да ми се подчини напълно. Движението обаче беше достатъчно да наруши равновесието ми, залитнах и направих няколко стъпки напред, за да избегна падането. Така внезапно и мъчително почувствах близостта на гниещото същество, чието противно, приглушено дишане сякаш успях да чуя. Почти обезумял, събрах сили да размахам ръка, защитавайки се от вонящото привидение, което се притискаше към мен, и в една повратна секунда на космическа кошмарност и адски сблъсък пръстите ми докоснаха разлагащата се лапа на чудовището под златната арка.

Не аз, а всички пъклени твари, яхнали здрачния вихър, изпищяха вместо мен, защото в същия миг опустошаващ душата спомен прониза съзнанието ми. Точно тогава разбрах всичко. Спомних си какво съм бил преди ужасяващия замък с гората, разпознах променилата се сграда, в която се намирах, и най-ужасяващото – разпознах нечестивото чудовище, което гледаше със злост, докато отдръпвах омърсените си пръсти от неговите.

Ала в живота има утеха за горчивината и тази утеха е забвението. В мига на върховния ужас забравих какво ме бе смразило, докато потокът от смътни спомени се замени с какофония от избледняващи образи. Като насън напуснах обитаваното от нечисти сили здание и побягнах безмълвно под лунната светлина. Когато се върнах до мястото с мраморните плочи и църквата и преминах надолу по стълбите, открих, че каменният капак не може да се помръдне. Не съжалявах, тъй като бях намразил древния замък и гората. Сега се нося по здрачния вихър с кикотещите се духове, а през деня танцувам сред катакомбите на Нефрен-Ка в скритата и непозната долина Хадот по поречието на Нил. Знам, че светлината не е за мен, освен тази на луната, достигаща скалните гробници на Неб. Нито е за мен веселието – с изключение на безименните пиршества на Нитокрис под Великата пирамида. Странно е, но в новооткритата си свобода почти приветствам горчилката от отчуждението.

Макар забвението да ме успокоява, аз зная, че винаги ще бъда низвергнат. Чужд на този век и непознат за онези, що се именуват хора. Разбрах, че ще бъда такъв, откакто протегнах пръстите си към изчадието в голямата позлатена рамка и докоснах твърдата студена повърхност на гладко стъкло.

 

 

Превод: Лъчезар ЙОРДАНОВ

*Разказът е публикуван в сп. “Дракус” (пролет-лято), 2019, изд. GAIANA.