Чък Паланюк
Зомби[1]

Беше Грифин Уилсън, който предложи теорията за деволюцията. Той, самото олицетворение на зъл гений, сяда през два чина зад мен в кабинета „Органична химия”. Бе първия предприел Големия скок назад.

Всички го знаеха, защото Триша Гединг е била в стаичката на медицинските сестри с него. Тя лежала на едното болнично легло зад хартиена завеса и имитирала менструалния си цикъл, за да се оттърве от внезапния тест по перспективи на източната цивилизация. Каза, че чула силно бийп, но не предполагала от какво е. Когато тя и училищната сестра го открили на леглото му, помислили, че Грифин Уилсън е възкресителната кукла, която всеки използва, за да практикува КР[2]. Той дишал трудно, едва помръдвал мускул. Помислили, че това е шега, защото портфейлът му все още бил стиснат между зъбите и все още имало закрепени електрически жици от двете страни на челото.

Ръцете му все още държали кутия с размерите на речник, все така парализирани, натискащи голям червен бутон. Всички са виждали тази кутия толкова често, че вече едва я разпознават, но тя винаги си е била на стената: дефибрилатора. Този спешен сърдечен електрошок. Трябвало е само да го издърпа надолу и да прочете инструкциите. Просто е махнал намазаната подложка от лепкавите части и е поставил електродите от двете страни на слепоочието си. В действителност това е самозалепваща се лоботомия. Толкова е лесно, че и 16-годишен може да го направи.

В часовете по английски на госпожица Чен ние учихме „Да бъдеш или да не бъдеш”, но има голямо сиво пространство между двата избора. Може би по Шекспировите времена хората са имали само две възможности. Грифин Уилсън знаеше, че зрелостните изпити са просто врати към един голям безсмислен живот. Да се ожениш и да отидеш в колеж. Да плащаш данъци и опиташ да отгледаш дете, което да не стане училищен атентатор. Грифин Уилсън знаеше, че наркотиците са само лош период. След наркотиците винаги се нуждаеш от повече наркотици.

Проблемът да бъдеш талантлив и кадърен е, че понякога ставаш твърде умен. Чичо Хенри изтъква важността да ям добра закуска, защото мозъкът ми все още расте. Но никой не говори за това как понякога мозъкът може да стане прекалено голям.

Всъщност ние сме големи животни, еволюирали, за да отваряме миди и ядем сурови стриди, но сега от нас се очаква да се информираме за всички 300 сестри Кардашиян и 800-те братя Болдуин. С темпа, с който се размножават Кардашияните и Болдуините, ще се затрият всички други видове човеци. Останалите, ти и аз, сме еволюционно закърнели и чакаме да изчезнем.

Можеш да питаш Грифин Уилсън за всичко. Попитай го кой е подписал мирния договор в Гент. Той ще бъде като онзи анимационен чародей по телевизията, който казва: „Гледайте ме как изваждам заек от главата си”. Абракадабра, и ще знае отговора. В кабинета „Органична химия” той може да говори за теорията на струните, докато остане без дъх, но каквото истински желаеше, беше да бъде щастлив. Не просто да не бъде тъжен, а искаше да бъде щастлив по начина, по който кучетата са щастливи. Не винаги въставаше по тоя или оня начин, изпращайки гневни съобщения до институциите за промените в данъчната нормативна уредба. Нито пък искаше да умре. Едновременно искаше хем да бъде, хем да не бъде. Такъв иноваторски гений беше той.

Директорът по ученическите въпроси накара Триша Гединг да се закълне да не казва на никого, но ти знаеш какво излиза от това. Училищното настоятелство се безпокоеше от подражатели. Понеже дефибрилаторите днес са навсякъде.

След онзи ден в стаичката на медицинските сестри Грифин Уилсън изглежда по-щастлив. Напоследък се хилтори прекалено шумно и трие плюнките по брадичката си с ръкав. Ресурсните учители ръкопляскат и го обсипват с хвалби, просто защото е използвал тоалетната. Говори ми за двойни стандарти. Ние с теб ще се борим със зъби и нокти за каквато и да е скапана кариера, която можем да преследваме, докато Грифин Уилсън ще се задоволява с бонбони за жълти стотинки и ще гледа Мъпет Шоу отново и отново до края на живота си. Какъв беше той преди? Беше нещастен, освен в случаите когато печелеше турнирите по шах. Какъв е сега? Точно вчера си изкара патката и започна да лъска в училищния автобус. Та когато госпожа Рамирез спря автобуса и стана от шофьорското място, за да го хване в действие, той изкрещя: „Гледай ме как вадя заек от гащите си” и опръска ризата й. Хилеше се през цялото време.

Лоботомизиран или не, той все още знае стойността на кой да е емблематичен лаф. Вместо да бъде поредния зубър, сега той е душата на компанията.

Волтажът дори изчисти акнето му.

Трудно биха се оспорили подобни резултати.

Не беше минала и седмица, откакто се бе превърнал в зомби, когато Триша Гединг отиде във физкултурния салон, където играе зумба, за да свали дефибрилатора от стената на момичешката съблекалня. След извършената от самата нея самозалепваща процедура в една тоалетна кабинка, повече не й пукаше къде ще й дойде цикълът. Най-добрата й приятелка – Бри Филипс, използва дефибрилатора, който държат до тоалетните в „Хоум депо”[3], и сега ходи по улиците в дъжд и пек без панталони. Не говорим за утайките на даскалото. Говорим за отговорничка на клас и главна мажоретка. За най-добрите и най-умни. За тези, които изиграват най-важната роля в спортните отбори. От тогава до сега, всеки път когато се играе футбол, правила не се спазват. Дори и отборът да губи позорно, двете постоянно се кикотят и си дават гепи.

Те продължават да са млади и привлекателни, но вече не им пука за деня, в който няма да бъдат такива.

Самоубийство е, но не точно. Вестникът няма да съобщи за действителните цифри. Вестниците се самоукрасяват. Фейсбук страницата на Триша Гединг вече има по-голяма читаемост от нашия всекидневник. Масмедия, да бе да. Запълват първата страница с безработица и война и не мислят, че това има неблгагоприятен ефект? Чичо Хенри ми чете статия за предложена промяна в щатския закон. Длъжностните лица искат 10-дневен срок на изчакване за продажбата на всички сърдечни дефибрилатори. Обсъждат задължително проучване на миналото и тестове за психично здраве. Но това не е законът, все още не.

Чичо Хенри надига глава от статията във вестника и през закуската на масата спира погледа си върху мен. Измерва ме със строго изражение и пита: „Ако всички твои приятели скочат от скала, ти би ли?”

Чичо ми е това, което имам вместо майка и баща. Той няма да го осъзнае, но има хубав живот отвъд ръба на тази скала. Има доживотни паркинг пропуски за инвалиди. Чичо Хенри не знае, че всички мои приятели вече скочиха.

Може да са „инвалиди”, но моите приятели все още го правят. Повече от всякога. Те имат сексапилни тела и мозъци на пеленачета. Притежават най-доброто от два свята. Лекиша Джеферсън си завря езика в Хана Фишерман през часа по ръчен труд, карайки я да квичи и да се гърчи там, полегнала върху колонната бормашина. А Лаура Лин Маршъл? Тя духа на Франк Рандал пред погледа на всички в дъното на кабинет „Международна кулинария”. Всичките им фалафели[4] изгоряха, но никой не направи федерално разследване по случая.

След като натисне червения бутон на дефибрилатора, да, човек страда от някои последствия, но не осъзнава, че страда. Премине ли веднъж натисни-бутон лоботомията, всяко хлапе може да се размине без обвинения, ако извърши убийство.

По време на занималня попитах Борис Диклън дали боли. Той стоеше там в столовата с изгорените червени петна от двете страни на челото. Панталоните му бяха свалени до коленете. Попитах го дали електрошокът е бил болезнен, но той не отговори, поне не веднага. Само извади пръстите си от задника и ги подуши дълбокомислено. Той бе миналогодишният Мистър Прогимназия.

В много отношения Диклън е по-спокоен, отколкото някога е бил. Разголвайки си задника в средата на училищния бюфет, ми предлага да помириша. „Не, благодаря.”

Борис казва, че не помни нищо. Хили се с размазана, посърнала усмивка. Почуква с мръсен показалец по изгореното петно от едната страна на слепоочието си. Обръщам погледа си по посока на същия този негов дупебъркащ показалец. На стената, където сега посочва, е оня постер съветник, който показва бели птички, размахващи крилца в синьо небе. Под тях са думите „Истинското щастие се случва по неволя”, изписани на шрифт мечта[5]. Училището е закачило този постер, за да скрие мястото, на което някога е стоял дефибрилатор.

Без значение как ще се развие животът на Борис Диклън, е ясно, че ще бъде в правилната посока. Той вече живее в мозъчно-травмова нирвана. Училищното настоятелство беше право за подражателите.

Без да се обижда Исус, но смирените няма да наследят Земята. Сеирджиите биха дали мило и драго, за да гледат съдебни спорове по риалититата. Та бих казал, нека го правят. Кардашияните и Болдуините са подобни на някои агресивни видове. Като кудзу или зебровата мида[6]. Нека се борят за контрол над шибания истински свят.

Дълго време слушах чичо ми и не скочих. Но вече не съм сигурен. Всекидневникът ни уведомява за терористични бомби с антракс и нов злокачествен бактериален менингит, а единственото утешение, което вестниците могат да предложат, е ваучер за дезодорант против изпотяване на стойност 20 цента.

Да не се притесняваш, да не съжаляваш за нищо, е доста атрактивно. Досега толкова много популярни деца от моето училище избраха да се самоизпържат, че останаха само загубенаците. Загубенаците и природно глупавите. Ситуацията е толкова абсурдна, че ме освиркват, защото съм отличника на класа. Ето затова чичо ми Хенри реши да се преселим някъде далеч. Той мисли, че като ме премести в Туин Фолс, ще отложи неизбежното.

И така ние сме на летището и чакаме да се качим на самолета. Искам разрешение да ида до тоалетната. В мъжката се преструвам, че си мия ръцете, за да се гледам в огледалото. Чичо веднъж ме пита защо се гледам в огледалото толкова често, а аз му казах, че не е от суета, а от носталгия. Показва ми колко малко е останало от родителите ми.

Тренирам усмивката на мама. Хората не упражняват усмивките си достатъчно, така че когато им е най-необходимо да изглеждат щастливи, не заблуждават никого. Репетирам усмивката, когато… ето го и него: моят билет за славно щастливо бъдеще. Това е обратното на нещастен живот като световноизвестен архитект или сърдечен хирург.

Виснал над раменете ми, той се отрази в огледалото. Като балончето, съдържащо мислите ми в комиксов панел. Сърдечният дефибрилатор. Окачен на стената зад мен, затворен в метална кутия заедно със стъклена вратичка, която отваряш, за да изключиш алармата и червената сигнална лампичка. Надпис над кутията гласи „АВД”[7] и рисува гръмотевица, пронизваща валентинка. Тази метална кутия е като щанд със скъпоценни камъни от корона във филм за обир на Холивуд.

Отваряйки кутията, моментално изключвам алармата и примигващата червена лампичка. Бързо се стрелвам с дефибрилатора в кабинката за инвалиди, преди някой герой да дотича. Разопаковам го за работа, седнал върху тоалетната седалка. Инструкциите са написани върху капака на английски, испански и френски като комикс-рисунки. Повече или по-малко, указанията го правят елементарно. Няма да имам тази възможност, ако почакам още. Скоро ще забранят всички дефибрилатори, а когато дефибрилаторите станат незаконни, само парамедиците ще ги използват.

В тази хватка е безконечното ми детство. Моята машина за блаженство.

Ръцете ми са по-умни от другите части на тялото. Пръстите ми знаят как да отлепят електроди и как да ги поставят на слепоочията. Ушите ми знаят как да чуят силния звук, който съобщава, че това нещо е напълно заредено.

Палците ми знаят кое е най-доброто за мен. Те се въртят около големия червен бутон. Все едно че е видеоигра. Като копчето което президентът натиска, за да започне ядрена война. Един клик и светът, който познавам, ще свърши. И ще започне нова действителност.

Да бъдеш или да не бъдеш. Дарът на Господ за животните е, че те не правят избор.

Всеки път, когато отворя вестника, ми иде да повърна. След 10 секунди няма да мога да чета. И по-добре, няма да ми се налага. Няма да знам за глобалното затопляне. Няма да знам за рака, геноцида, ОРДС[8], екологичния проблем или религиозните конфликти.

Системата за гласово оповестяване зове името ми. Скоро дори и него няма да помня.

Преди да успея да се изстрелям навън, си представям чичо Хенри в чакалнята, държащ самолетния си билет. Той заслужава повече от това. Трябва да разбере, че не е по негова вина.

Със залепени на челото електроди пренасям дефибрилатора извън тоалетната и през голямата зала се отправям към чакалнята. Спираловидните електрически жици преминават през двете страни на лицето ми като тънки бели плитки. Ръцете ми носят зарядното отпред, все едно че е бомба, която само ще взриви всичките ми IQ точки.

Когато ме виждат, бизнесмените зарязват куфарите си на колелца. А тези, които отиват на семейни почивки, разперват широко ръце, за да обърнат малкиде си деца в другата посока. Някакъв се мисли за герой. Извиква: „Всичко ще бъде наред”. След което добавя: „Имаш си всичко, заради което да живееш.”

Двамата с теб знаем, че той лъже.

Лицето ми се поти толкова обилно, че електродите може да се отлепят. Това е последният ми шанс да споделя всичко, което мисля, така че всички да станат свидетели на моята изповед. Не познавам щастливия край. И не знам как да поправям грешките си. Вратите се отварят и в голямата зала нахлуват униформени от Федералната охранителна служба, а аз се чувствам като онези будистки монаси от Тибет или като тези дето се заливат с бензин, преди да са проверили дали запалката им наистина работи. Колко срамно би било да си подгизнал в бензин и да си просиш кибритче от някой непознат, особено когато вече малко хора пушат. Аз, застанал в средата на голямата зала на летището, се потя вместо от мен да капе бензин, но това се случва, защото мислите ми са извън контрол.

От нищото чичо хваща ръката ми и казва: „Тревър, ако се нараниш, нараняваш и мен.”

Той стиска ръката ми, а аз стискам червения бутон. Успокоявам го, че не е толкова трагично. Казвам: „Винаги ще те обичам, чичо Хенри… Само няма да помня кой си.”

Последните ми мисли в главата са молитви. Моля се тази батерия да е напълно заредена. Трябва да има достатъчно волтаж да заличи факта, че току-що казах думата любов пред няколкостотин непознати. Дори по-лошо, казах я на чичо ми. Никога не ще го преживея.

Повечето хора, вместо да ме спасят, изваждат телефоните си и започват да снимат клипове. Всички се местят за по-добър ъгъл на запис. Това ми напомня на нещо. Напомня ми за рождените дни и Коледа. Хиляди спомени се блъскат в мен за последно, а това е нещо, което не бях очаквал. Нямам против да загубя образованието си. Нямам против да си забравя името. Само ще ми липсва малкото, което знам за моите родители.

Очите на майка, челото и носът на татко са мъртви освен за моето лице. Заболява ме, когато осъзнавам, че повече няма да ги разпозная. Веднъж да го направя ще смятам, че мисълта ми е нищо освен мен самия.

Чичо Хенри повтаря: „Ако се нараниш, нараняваш и мен.”

Аз отвръщам: „Винаги ще бъда твой племенник, но просто няма да го знам.”

Без причина някаква жена се приближава и хваща чичо Хенри за свободната ръка. Тя, новият човек, казва: „Ако се нараниш, нараняваш и мен…” Още един се хваща за тази жена, а друг хваща този последния, заявявайки: „Ако се нараниш, нараняваш и мен”. Непознати се хващат за ръцете на непознати във верига, докато всички се свържем заедно. Все едно сме кристализиращи в разтвор молекули в часа по химия. Всеки се държи за някой друг, така че всички са хванати заедно, а гласовете им повтарят едно и също: „Ако се нараниш, нараняваш и мен… Ако се нараниш, нараняваш и мен…”

Изричаните слова образуват бавна вълна. Като ехо на забавен кадър те се отдалечават от мен, подскачайки в посока нагоре и надолу из чакалнята. Всеки един пристъпва и хваща човека, който държи човека, който държи човека, който държи чичо ми, който пък държи мен. Това наистина се случва. Може да звучи банално, но това е понеже думите карат всичко случващо се да звучи банално. Защото думите винаги прецакват това, което се опитваш да кажеш.

Хора от други места, напълно непознати, с далечните си гласове казват по телефоните, наблюдавайки сцената чрез видео разговори: „Ако се нараниш, нараняваш и мен…” Изминало целия път откъм касите в близост до „Der Wienerschnitzel”[9], се задава някакво хлапе, хваща последния в опашката и извиква: „Ако се нараниш, нараняваш и мен.” Децата, хапващи в „Тако Бел”[10], и тези от тях, пиещи мляко в „Старбъкс”, спират, хващат се за някого, свързан с мен в огромната тълпа, и започват да повтарят с другите. И точно когато си помислям, че всичко е свършило и всички си пускат ръцете, за да се разотиват, включително и тези от тях, които се държат през металните детектори, водещият на новините по Си Ен Ен слага пръст на ухото си, сякаш за да чуе по-добре, и казва: „Извънредни новини” от телевизора, окачен на тавана. Той изглежда объркан, очевидно защото чете нещо от аутокю, но казва, „Ако се нараниш, нараняваш и мен.” Неговият глас остава на заден фон, след като политически анализатори от Фокс Нюз и спортни коментатори от ЕСПН[11] започват да повтарят същото.

Телевизорите показват хората отвън на паркинга; всички се държат за ръцете. Образуват вериги. Видеоклипове от събитието се предават от човек на човек; те всички са хора, стоящи на мили далеч, но все пак свързани с мен.

От радиостанциите на униформените от Федералната охранителна служба се чува „Ако се нараниш, нараняваш и мен, разбрано?”

В цялата вселена към този момент няма нито един толкова голям дефибрилатор, който да пръсне мозъците на всички нас. Е, все пак накрая всички ще трябва да пуснем ръцете си, но сега още продължаваме да се държим здраво, опитвайки се да направим тази връзка безкрайна. А ако това невъзможно нещо може да се случи, то кой знае какво още би било възможно? През това време едно момиче крещи: „Аз също съм изплашена.” от щанда на „Бъргър кинг”. От „Cinnabon”[12] едно момченце се провиква: „Изплашен съм през цялото време”. Всички поклащат глави, включително и аз.

За капак на всичко висок глас съобщава: „Внимание!” Чуваме го над главите си да казва: „Може ли за малко внимание, моля?” Това е някаква жена. Същата жена, която дава команди на персонала на летището. Всички слушат напрегнато, щом цялото летище е замлъкнало.

„Който и да си, трябва да знаеш…” казва жената по говорителите. Всички слушат, защото си мислят, че тя им говори персонално. От хиляда говорителя започва нейната песен. С гласа си тя пее все едно е птица. Не като някой папагал или гарван на Едгар Алан По, който говори английски. Звукът трепти и достига честотите, с които пеят канарчетата, ноти твърде невъзможни за една уста да слее в съществителни и глаголи. Можем само да се наслаждаваме, без дори да го разбираме. И можем да го обикнем, без дори да осъзнаваме какво той значи. Свързан чрез телефони и телевизия, той се синхронизира с всички по света. Този глас е просто съвършен, така леещ се над нас.

Най-хубавото от всичко… е, че нейният глас изпълва пространството така, сякаш не остава кътче, в което да се почувства страх.  Песента й кара ушите ни да станат едно цяло.

Всъщност това не е краят. На всеки телевизор съм аз, потящ се толкова обилно, че единият електрод бавно се плъзва по едната страна на лицето ми.

Със сигурност това не е щастливият край, който планирах, но в сравнение с мястото, където тази история започна – с Грифин Уилсън в стаята на медицинските сестри, захапал портфейл между зъбите, все едно че е пистолет – е, може би това не е чак толкова лошо място за началото му.

 

Превод: Лъчезар ЙОРДАНОВ

 

БЕЛЕЖКИ:

[1] Публикувано на английски в: http://playboysfw.kinja.com/zombie-a-new-original-short-story-by-chuck-palahniuk-1465542446

[2] Кардиопулмонална ресусцитация, бел. пр.

[3] Известна в САЩ верига магазини за строителни материали, бел. пр.

[4] Фалафелът е дълбокопържено кюфтенце от нахут или бакла, бел. пр.

[5] Dreamy Script Font, бел. пр.

[6] Кудзу е агресивно пълзящо растение, което много бързо се изкачва по храсти и дървета, спирайки им достъпа до светлина. Концентрацията на зеброва мида може да наруши екосистемите в ареалите, където е разпространена, бел. пр.

[7] Автоматичен външен дефибрилатор, бел. пр.

[8] Остър респираторен дистрес синдром, бел. пр.

[9] „Der Wienerschnitzel” е голяма верига за бързо хранене в САЩ, бел. пр.

[10] „Тако Бел” е верига ресторанти, които предлагат мексиканска храна, бел. пр.

[11] ЕСПН е американска спортна телевизия, бел. пр.

[12]„ Cinnabon” е верига пекарни в САЩ, предлагаща различни канелени продукти, кафе и студени напитки, бел. пр.