За колективното щастие – Цонка Христова
„Едно време имало време. После времето свършило и никой не бързал за никъде. Всички се смеели и садели цветя и дървета…” от Фейсбук
За щастието едва ли има нещо ненаписано и неказано още от Древността до днес. Милиони сентенции, разцъфнали като вълшебни цветя в подредената и малко скучна градина на философските съчинения, или пък съвсем случайни проблясъци в ежедневни разговори, с претенции за психотерапия, маскирана като приятелски разговор, от което следва успокоение, но щастие-едва ли. В най-добрия случай, ние се чувстваме понякога щастливи дори и затова, че някой е по-нещастен от нас. Сиреч – всеки позитив /бяло, добро, мир/ и каквото там се сетиш, по принцип – утопична цел, нарисувана от нас преди още да сме опънали лъка и да стреляме в нея, съдържа в себе си реалността, която е черна , зла, конфликтна и не е нужно да мислиш за нея-тя е навсякъде, заобикаля те и те стряска денем и нощем, с лицето на оня негър-роб, който подтичвал подир Цезар и постоянно му повтарял: „Помни, че си смъртен!”. Подобна роля са имали и шутовете в кралския двор, но те рядко са доживявали почтена възраст, защото истината е бумеранг- може да не убие противника, но непременно убива този, който го е хвърлил. Думата ми е обаче, че всички разнородни, разноезични, разносоциални и разноисторични определения за щастието си приличат по едно единствено нещо – всички те дават рецепта за него като нещо субективно и индивидуално.
Понятието „колективно щастие” напоследък е на мода сред психолози и социолози. Например, според някои международни проучвания от последните години, България е една от най-нещастните държави. Това автоматично означава, че има и най-щастливи държави, което не е невъзможно, стига някой да може да обясни критериите, по които се измерва именно колективното щастие. Ако попиташ всеки втори българин дали е щастлив, в първия момент той ще ти отговори отрицателно, защото мисловният му конструкт – комбинация от етническа, генетична и историческа предопределеност – го е направил предпазлив, вярващ по-скоро в зли духове и в навъдилите се прекомерно число врачки на глава от населението, гадаещи на боб, фъстъци, грах, захарче и други земни плодове и зеленчуци, благодарение на които всяка година настъпва краят на света и това, освен нещастен, го прави и по-бдителен. Но когато поопознаеш човека и ти се довери, установяващ, че всъщност той си е щастлив по своему и малко му пука за врачките, боба и фъстъците, освен ако последните липсват на трапезата му. Получава се парадокс – нещастна нация от щастливи /или поне доволни/ хора. И колкото по отдалечена е въпросната проучвателна агенция от съответната държава, толкова по-грешна е статистиката на щастливост. Очевидно колективното щастие не зависи от количеството обекти на благоденствие, които формират съответния колектив. То не зависи и от индивидуалните потребности на всеки отделен индивид, защото те са променливи, съобразно обратите, които приема човешката съдба, като пресечна точка на характер, ценностна система и обстоятелства. Колективното щастие обаче почива най-вече на баланса между желаното и възможното в личен и обществен план. Типовете държавно устройство, били те еднолични или демократични, винаги се крепят върху някаква обществена договорка, която произтича от народа или му е наложена по исторически обстоятелства, и на база на това ние разделяме човечеството още от Античността на народи, които някой ги пита, преди и по време на самото управление, и на такива, които никой не ги пита, а им налага властови модели, много често маскирани като еталон за справедливо и съвършено общество, което би трябвало да им гарантира целокупно щастие, но това обикновено не се случва. В най-лошия случай колективната ценност е нещо, което приемаш като понятие, вменено ти от обективни исторически обстоятелства, и правото ти на избор не е особено голямо – или трябва да се приспособиш и постепенно да осмисляш понятията, като нагаждаш живота си към тях, или напускаш колектива и се преместваш там, където средата е по-близка до твоите разбирания за щастие.
До скоро ни учеха, че битието определя съзнанието, но това е меко казано неточно или поне половинчато. Работата е там, че Европа още от Средновековието не оформя своите съвременни ценности за права и свободи, справедливост, равенство и братство еднозначно и едновременно в целия си ареал. Може би не си даваме сметка до колко православието и другите разновидности на християнството са повлияли на светогледа на народите, които ги изповядват, но от тогава и до сега именно границата между православието и „другото, реформираното” християнство, определя отношението на съответстващите им паства към тази философска дилема, което респективно дава отражение върху духовното и социалното им битие, както и върху силата и слабостта им /условно казано/. Държавите, които днес определят дневния ред на обществото и които по навик наричаме „Велики сили” твърде рано „материализират” християнството . Издигат човека с неговите способности, трудолюбие и морална сила като център на битието. Те приемат Аристотелевия принцип на демокрация, в който вярата, разумът, трудът и частната собственост са рецепта за щастие. Тези народи изграждат държавите си на принципа на баланс между желаното и възможното. Така колективното щастие е гарантирано от самите граждани /в просвещенски смисъл/, а не от техните управници, които имат само представителна и административна функция. Народите, които пазят православието, безспорно са много по-духовно извисени, но те по-скоро са склонни да приемат Платоновия принцип за идеалната държава, държавата на Богопомазания социален ред, на икономическото равенството и общонародната собственост. Не напразно социализмът намери почва именно в тези държави, защото какво друго е утопичната идея за комунизъм, освен нескопосана реплика на Платоновата идея за „Идеалната държава”, примесена с Хегеловата диалектика, Марксовата политикономия и идеята за „класовата борба”. Но именно тези, чисто материалистични идеи, привнесени от Западния човек, на „Източна” почва, всъщност „приземиха” идеалния модел на Социалната държава и същевременно заложиха в него принципа на неговото самоунищожение. Защото отношението между битието и съзнанието не е толкова просто. Те взаимно се предопределят и са вързани, както кокошката и яйцето. Ако съотнесем тази релация към народите от Източна и Западна Европа ще установим, че тези от Запада генерират идеи, които много често тестват върху тези от Изтока, а това е възможно, защото западният човек е по-близо до материалното. Той е осъзнал, че „човекът е мярка на всички неща” и приема по-скоро образа, а не подобието на Бога. Човекът от Изтока/имам предвид Европа, но това е валидно и за други нехристиянски източни народи/ приема битието като Божи дар или Божие наказание. Той смята, че всичко, което му се случва, не зависи от него, включително и управлението на собствената му държава. А това създава пропаст между въпросните народи и техните елити, както и ражда омраза към държавата и институциите, към богатия, кадърния, успелия, защото те не са благословени от Бога в това им качество, а еретично са го „придобили” със собствени усилия и най-често-използвайки некадърността, глупостта и мързела на останалите. Това се случва на подсъзнателно ниво, но в крайна сметка довежда до общо колективно нещастие, изразено в немощта да бъдеш щастлив в собствената си държава, защото тя се мисли за нещо отделно от човека, а той на свой ред е убеден, че едва ли не тя е призвана да го отглежда, да се грижи за него и да го държи в ситуация на перманентен пубертет и вечно блаженство. В резултат на това днес Европа е разделена на държави, които налагат дневния ред и такива, които „понасят” дневния ред, без някой да ги пита искат или не искат. Или по друг начин казано – отношението към държавността и материалният израз /в най-общ смисъл/ на Демокрацията е демаркационната линия между Източна и Западна Европа, и тази граница е по-скоро духовна и ценностна, отколкото материална. „Начертана” още в Средновековието, в периода, когато православните народи приемат християнството като модел на светоусещане, морален кодекс, стълбица на усъвършенстване, а католици и протестанти превръщат религията в идеология и я приспособяват за нуждите на земния живот, тази граница изглежда и до днес непреодолима. Народите, които традиционно никой не ги пита са развили един вид мимикрия, с която дават вид, че приемат идеите и постулатите на онези, другите, но това е само външно и временно. Докато открият своя изход, своя модел на развитие и щастие, който много често се разминава с това, което исторически и политически им е наложено, най-често със сила или манипулация. а напоследък – и с купуване на елитите им за дребни стотинки. Колкото и да ни се иска да се гордеем със своя духовен потенциал и с право, защото всъщност Изтока, а не Запада е люлка на цивилизацията, някъде тайничко си мечтаем да бъдем като онези, които знаят формулата на властта, умеят да генерират практически изпълними идеи, уважават ума, таланта и способностите на човека /и ги заплащат добре/. Ще ни се думите „права”, „свободи”, „справедливост” да не са просто част от един безкраен низ от лозунги, които слушаме и повтаряме не от вчера, без да разбираме тяхната материална приложимост. Възможно ли е Алиса не насън, а на яве да влезе в „страната на чудесата”? Възможно ли е тя сама да си я построи и да я обитава със самочувствието на царица, заслужила да бъде такава по призвание, а не поставена там като оживяла марионетка, в ръцете на кукловода? Отговорът на тези въпроси не е еднозначен, но аз ще се опитам чрез пример от прясно политическо събитие да дам поне приблизително моят отговор, а той съдържа и надеждата ми, че ръждясалото политическо статукво, което до скоро наричахме „желязна завеса”, „студена война”, „равновесие на силите”, а аз го наричам „Закон за равновесие между доброволното щастие и нещастие”, може да обърне своите полюси или в най-добрия случай да даде знак за внимание и към тези, които „изнасят щастие”, и към другите, доброволно поставили се в ролята на маймуната, която човекът се опитва да научи на човешки език, а тя все не ще да се превърне в човек, въпреки твърденията на Дарвин за Естествения отбор. Става въпрос за ситуацията в Украина и разнопосочните сигнали „За” и „Против” случващото се, в зависимост от това откъде и кой ги праща…
Пиша това, намирайки се в съседна на Украйна държава, чиято историческа съдба за в бъдеще до голяма степен зависи от това дали този конфликт ще се задълбочи, или двете световни империи ще намерят отново равновесната точка на прицела, към която ще бъдат насочени оръдията, без да бъдат използвани. Засега. Обективно погледнато, един сценарий, който се разиграва безотказно още от деветдесетте години от САЩ и някои страни в Европа, наричан от тях „Износ на революция”, изведнъж удари на камък. А удари на камък не защото САЩ и Европа се уплашиха от Русия, а защото, след референдума в Крим, който сам по себе си е уникално политическо явление, Западът най-после разбра, че е лапнал голям залък и че, независимо от платените си клакьори, които превърнаха висенето по площадите в семеен бизнес, носталгията по социализма се засилва все повече в страните на Новите европейци и потенциалните такива. А се засилва тя не само поради повсеместната бедност и безперспективност на обикновения човек, а и поради това, че елитите на съответните държави разбират успешността на Демокрацията само по големината на банковите си сметки, а народите на тези държави нямат и елементарно понятие какво е това „демокрация”- яде ли се, пие ли се и ако се пие – с какво мезе. Случващото се днес обаче би могло да се разбере само ако се разнищи в две посоки – диахронично и синхронично, като пресечна точка между история и народопсихология. Разбира се, правя уговорката, че моят опит, разсъжденията ми и направените изводи имат за основа личната ми гледна точка, без да я налагам. Освен това, без да съм на страната НА… аз от страната НА… което не зависи от мен, защото държавата можеш да си избереш, но родината – не. Близо или далеч – имате обща вена, а кръвта вода нестава… Историята е комбинация от идеи и факти, които се предпоставят и зараждат едни от други, а човекът е именно фокусът и на двете- героят и жертвата на историческата сцена, което понякога е едно и също, зависи откъде ще го погледнеш.
Един колега, бесарабски българин историк, ми каза в разговор – „Соня, ние никога няма да станем като онези на запад, защото живяхме последователно в Демокрацията на правата и в Демокрацията на свободите, но така и не успяхме да ги съберем заедно.” И е прав, защото народите, които никой не ги пита, трудно ще разберат понятието „свобода” като иманентно човешко право – правото да избираш, но и да се самоограничаваш; да казваш мнението си, но и да внимаваш с думите и да ги използваш по предназначение. Да се стремиш към щастие, но не за сметка на чуждото и не на всяка цена, защото рано или късно цената се плаща – от теб, или твоите близки. Народите, които никой не ги пита / а ние сме едни от тях, украинският – също/, обикновено са прихванали оттук оттам от великите философски и религиозни идеи на човечеството точно толкова, колкото им трябва, за да се съхранят и да оцелеят, в което няма нищо осъдително, но това исторически им е предопределило ролята на опитни зайчета, плацдарм, където от векове всеки, който е имал шанса или историческата даденост не само да генерира идеи, но и властта да ги прилага, пробва каквото му хрумне- религии, идеологии, внос и износ на революции, социални експерименти от всякакъв характер, маскирани като реформи, Народите, които никой не ги пита, обикновено тичат подир идеите, а не ги излъчват, защото историческата логика е може би най-желязната логика – както не можеш първо да бъдеш стар, а после млад, така не можеш да си свободен, без да знаеш какво е несвобода и да си социалист, преди да си опознал законите на капитала. И всеки опит времето да протече обратно или не по физическите закони, води до крах и преповтаряне. Докато си научиш урока. Жалкото е, че докато държавите все пак могат да се „върнат в правия път” и да поправят грешката си, човешкият живот е твърде кратък и обикновено това става с цената на изгубени поколения. Но нека се върнем на Крим и на това, което всъщност беше най-съществено, но се разми в безплодните нападки „За и „Против” Русия, русофили срещу русофоби, демократи срещу социалисти и прочие дивотии, изречени и внушени за отклоняване вниманието на хората от важното – не толкова от политическия акцент, колкото от морално-етичните му последствия за поредната територия, която исторически спада именно към тези народи, дето никой не ги пита.
Всички знаят, че Крим е „подарен” на Украйна от Хрушчов през 1954 г., но исторически Крим е принадлежал на различни култури, преди Екатерина Велика да го присъедини към Русия и впоследствие- да влезе в състава на СССР, а през 1991 г. – като полуавтономна област – в рамките на Украйна. И ако една част от държавите от бившия Източен блок на бърза ръка беше прилапана от ЕС и НАТО, с пазаруването на няколко поредни правителства, с цунами от демагогия, заляли медийното пространство и с голяма доза наивност от страна на обикновения човек, който реши, че ако се събуди „Европеец”, ще се къпе в богатство и слава, то в Украйна и в Молдова този изпитан сценарии на „износ на революция” удари на камък. А това показа изключителното невежество на евроатлантическите структури, в политическия анализ на държавите от бившия Социалистически лагер и най-вече тези, от бившия СССР, както и по отношение на Русия. В най-добрия случай представите на Запада за Изтока са твърде фолклорни. Както много сполучливо отбеляза френският коментатор Оливие Зажек в статията си „Антируската мания”, в сп. „Монд Дипломатик” /03.04.2014 г. „За голям брой коментатори Русия е варварска държава, управлявана от казаци, която може да бъде уподобена на полумонголска пустош, подвластна на изпаднали подражатели на КГБ, които кроят мрачни заговори в услуга на невротични царе, затънали в ледените води на своите егоистични сметки. Усамотени и откъснати от днешната епоха, тези самодържци бавно местят фигурите върху големи шахматни дъски от слонова кост, вместо да четат Икономист. От време на време потапят някоя атомна подводница заради удоволствието да замърсят Баренцово море, докато чакат да предизвикат незаконен референдум у „близките съседи“, с цел да възстановят СССР…”. Всъщност представите на западната дипломация за Русия и за страните от бившата СССР/пък и за Балканите/ са не по-различни от тези, на техните предшественици – пътешественици, които по време на Възраждането са обикаляли тези земи.
Студената война създаде не просто икономическа, военна и идеологическа бариера между Западна и Източна Европа. Тя роди и парадоксът на застиналата гледна точка – от едната страна към другата и обратно.Човекът от бившия социалистически лагер все още живее с образа на „прогнилия капитализъм” на западноевропейските държави, а Америка е „най-великият експлоататор”. Но този човек не си дава сметка, че тези страни са постигнали благоденствието си с много кръв, граждански войни и най-вече – с подчиняване на личното щастие в полза на общественото; ограничаване на индивидуалните свободи в полза на правото и законността. В Американската конституция за първи път е записано „правото на щастие” и това право съществува, и е действащо в Америка. Америка винаги е била пример за демокрация до момента, в който не реши да я налага с оръжие, с подкупи или комбинация от двете. Това я дискредитира в очите на всички цивилизовани хора и превърна думата Демокрация, завещана ни още от античните философи, в мръсна дума.Човекът от Западна Европа все още гледа на другия от Изтока като на необразован, крадлив и малоумен абориген, който е готов да се продаде за дребни стотинки и да върши черната и мръсна работа на „преуспелия истински европеец”. Гореспоменатата характеристика на Русия се прехвърля и върху цяла Източна Европа ,както и върху представата за бившия социализъм като цяло. Но след падането на Желязната завеса все повече анализатори от Запад отбелязват, че народите от предалия Богу дух социалистически лагер, включително и Русия, не са някакъв зъл демон или примитивен горски гном. Социализмът имаше своите предимства и ако тези народи бяха оставени сами да определят своята външна и вътрешна политика и да изградят държавността си, съобразно своя манталитет, традиции и интереси, Западът също можеше да понаучи нещо от тях. Ако до този момент подобни размишления, които не са само мои и не са от днес, винаги са звучали утопично, то ситуацията в Крим и най-вече – начинът, по който Русия подходи и я експлоатира, образно казано, в своя полза, създаде наистина прецедент и той не беше само геополитически, защото преди това имаше Косово. Той се изрази в това, че Русия направи с референдума в Крим блестящ дипломатически ход и за пореден път изненада чиновниците от Брюксел и Вашингтон, които си мислеха, че им е вързана в кърпа. За първи път обикновените хора, които векове преди това са били разселвани, заселвани, избивани, два пъти морени от глад, оземлявани и обезземлявани и въобще-малтретирани по всякакъв начин именно от тази Русия, бяха ПОПИТАНИ. И това беше не просто политически номер, а в известен смисъл, поне тук се изтълкува, и като искане на прошка, и като даване на прошка. Защото отговорът на референдума предварително беше ясен и не поради факта, че в Крим живеят преимуществено руснаци/ те са 58% от населението, а резултатът от референдума надвишаваше 90%/, или защото там бяха позиционирани руски войски. Те си бяха там и преди. А защото още преди присъединяването на Крим болниците се оборудваха с руски модерни линейки, във всяко населено място бяха изпратени коли – цистерни и генератори в случай,че Украина прекъсне тока и водата на хората /тя не го направи, но беше предполагаемо/. Бяха осигурени алтернативни източници на газ, доставка на хранителни продукти, пътуващи кухни и каквото се сетите, само и само жителите на Крим да не почувстват и най-малкото сътресение в ежедневието си. И всичко това-мирно и кротко, без много да се афишира. Още на следващия ден заплатите и пенсиите на новите руски граждани бяха индексирани към руските, както и данъците бяха съгласувани, а това автоматически вдигна стандарта на хората. Инвестираха се пари, но не кеш, за да влязат в нечии джобове, каквато е европейската практика, а се започна мащабно строителство на мостове, пътища, жилища, организираха се бързи борси за безработни. Позволявам си да кажа всичко това от първа ръка, защото имам колеги, които работят в близост до Крим и следят новините обективно, а не избирателно. Да не говорим за това, че в Крим живеят 20% българи, останали там още от Кримската война, които кой знае защо не хукнаха към България, а с удоволствие се преселиха в Русия. Е, кажете ми вие, ако някой днес направи това за вас вие как бихте реагирали? Аз не съм говорител на Русия. Като българка, която си поназнайва историята и още повече-литературата/, а тя понякога е по-искрена и точна от историята/, се опитвам обективно да преценя ситуацията, но именно емоционално неангажираният поглед води до един единствен извод – там, между Майдана и Крим се роди новата надежда на тези, които никога никой не ги е питал, че поне за миг могат да се почувстват граждани, разбрали смисъла на съединяването на правата и свободите в баланс, който е гарант, ако не за колективното щастие, поне за това, че Източна Европа има историческия шанс да престане да бъде заден двор или опитно поле, а територия, в която се гради демокрация по собствени правила, без посредничеството на този или онзи самозабравил се чиновник или подкупен политик. А това, освен че ядоса Европа и САШ, ги стъписа. Защото беше блестяща логистична и дипломатическа операция, която никой не очакваше от Русия. Както каза един политически анализатор: „Каквото и да си мислиш за Русия, никога не е вярно…” И дори в действията на Русия да има голяма доза популизъм, което е твърде вероятно, нима не сме се нагледали и наслушали на популизъм и от другата страна. Пък и в собствените ни страни. В този ред на мисли медийното отразяване на събитията в Украйна затвърди нелепото мнение, че за част от западната дипломация все още кризите не отразяват асиметрия между интересите и възприятията на надарени с разум действащи лица, а представляват поредни сблъсъци между Доброто и Злото, предопределящи курса на историята, като разбира се Западът е „доброто”, Изтокът – „злото”. Само че Русия само за един ден разби тази биполярност в политическата мисъл на Запада, взета от шпионските романи на Том Кланси. Тя много добре знаеше, че Украина изгуби Крим много по-рано- когато забрани руския език като официален и държавен език, и с това унижи повече от половината си граждани, включително и тези измежду тях, които недолюбваха Русия. Защото езикът, традициите, вярата и всичко това, което наричаме култура, имат много по-трайно битие в човешката душа, отколкото икономиката и историята.Последните са външни фактори, произтичащи много често от обективни обстоятелства, към които човек ще не ще се приспособява. Но границата на отстъпване свършва там, където започва идентичността. И „свободата, равенството и братството” са възможни именно тогава, кога тя се зачита и човешкото достойнство се уважава. Крим беше десетичната запетая, която Русия премести в дясно и така върна на човека изконния му образ на единица, а не на нула. И истерията на Европа и Щатите е не толкова заради страха от икономически проблеми /Русия си знае интереса/. Просто след Крим част от света, който до този момент се манипулираше с лека ръка, никога повече няма да бъде същият. Той вече ще иска, ще настоява, дори и с цената на жертви, да бъде питан, когато решават съдбата му и определят параметрите на колективното му щастие. А това се оказва заразно.
06.04. 2014 г.
* Снимка: личен архив
