Лазаровден – Петя Цонева
Ще се вдигне нагоре земята след кроткия дъжд.
Ще пораснат зелените, млади тела на тревата.
Лазар бавно оглежда димящата, кипнала пръст –
докъдето очите му стигат, земята е златна.
Като глас на сърце, като ритъм на жив метроном
кукувицата в своята тайна обител токува.
Разпростряното светлозелено е станало дом.
И животът не спира. Животът почти не тъгува.
Там, където преди е изпълвал и двор, и оджак,
и сребристите ниши в стените, прибрали икони,
днес се връща със тучни пълчища от пролетен злак –
кукуряци, безсмъртниче, пълни с пчели анемони,
малки сини камбанки и нарциси, крехки до звън.
И една тишина нераздиплена, сочна и звучна.
А очите на Лазар се смеят след дългия сън
и лъчът на зениците всичките тайни отключва.
Кукувицата пак се обажда. Живота брои –
цяла вечност предрича. Смъртта е безкрайно далече.
Полудяват листата във своите букови дни
и лалето си слага великденско ярко елече.
Лазар няма имот. И сестрите му, тежки от скръб,
са се сраснали с празната форма на тяхната къща.
Тежка, Лазаре, много е тежка студената смърт.
Но животът не свършва със нея. И все се завръща.
Автор: Петя ЦОНЕВА
*Снимка: личен архив
