Бялата птичка – Петя Цонева
Есента своя струнен концерт от крила композира –
върху правите жици са кацнали ноти безчет.
И една по една, всяка трепва, започва и спира
като драснат набързо от Моцарт величествен ред.
А под тях моят ден накуцуква и пак криволичи
с непохватната стъпка на малък замислен земляк.
Но със цялата бедност на своята сила обича
полетялата музика лятна на птичия мрак.
Ветровете са трупнали златни глави на балкона
на голямата черна смокиня, превита от плод.
Те листата й бавно, заслушани в синьото, ронят.
Лист по лист се отронва в сърцето и моят живот.
Може би, ако той някой ден се научи да тича
и ме впрегне в една натежала от жито кола,
ще се втурна да търся напред, все по черните жици,
на надеждата чудното, тихото, бялото “ла”.
И по целия път, вдигнал прах като златна къделя,
всяка песен за хляб ще се връща във късния ден.
Ще са всичките птици в сърцето ми ангелски бели.
Даже бялата птичка добра да не литне над мен.
Автор: Петя ЦОНЕВА
*Снимка: личен архив
* Стихотворението е отличено с първа награда в националния конкурс „Дора Габе“, 2020 г.
