Пет часът следобед – Жанет Михова
Денят тежи на челото. Между очите.
Ти се връщаш…
Като на слалом със препятствия
изпречват се ощавени дървета,
разперили артрозни пръсти.
Из входовете мрак се тули –
по циферблата дебне
кога да изпълзи.
Оловното предчувствие с обидата
объркано разменят молекули
и в колбата на мозъка
кристализира страх.
Жетоните на дните
броиш като осъден
и миналото губиш на хазарт…
Възкръсва еднодневката –
надеждата за тръгване.
Опъстря утрото като балон.
Търкаля часовете…
Балонът е въздъхнал.
Обръщаш се… Последният жетон.
* Снимка: личен архив
