Поетичният свят на Антоанета Добрева между делника, паметта и смисъла

Августовският ден е натрупал толкова непоносимост с пресилената си топлина, че хората са останали в оскъдица по улиците. Цялото тяло усеща непреодолима прилепналост на дрехите. Суетността е напуснала малкото, които са се оставили в горещината да са на открито. Мислите не се блъскат в своята обичайност, а протяжно се влачат в една непредсказуема провлаченост. Дори погледите се усещат с определена ленивост и всичко породено от прекомерната горещина, която ни оставя в забавената същност на днешния ни ден.
Присядането на сенчестите места не успява да ни спаси и да ни постави в относителна удобност на съществуването ни. Наместването на слънчевите очила не помага да охлади поне за малко всичко, което вече е достатъчно прегряло.

Понякога е топла топка,
понякога бодлив триъгълник
(остро сгърчен),
понякога е ледена кристална сфера –
звъни усмихнато,
а въздухът е… (ох!)
неумолимо стръмен.

Друг път просто намига момичешки
или се разтваря
в мънички прозрачни капчици
сред чувствени пухкави облаци
(бели)
и съвсем неочаквано –
режеща линия в свистящо зелено,
бебешко гукане и старчески клетви
(едновременно).

Такава.

А.
слиза често на дъното,
свива се тихо от болка
(сама и за малко),
после капризно
(чисто по женски)
се изплъзва от тъмното,
заиграва се с гълъби
(преоблечени ангели)
и отново събира душата си
някъде горе – на върха на иглата.

И така…
Из „А., Която събира душата си“, Антоанета Добрева

Неуспяваме да съберем остатъците от мислите си, които се люшват като в забавен каданс на отдавна похабена филмова лента. Нещо смъртно ни кара да се пробуждаме и да търсим отговори на нещата. Те днес не са подредени, а са в безкрайната опашка на отдавна продадена стока. Търсят или намират, губят се, лутат се и си остават пак нашите неща.

Кажи ми,
как стана така, че мечето от нашето детство (с разпрано уше)
се превърна в Лисицата в лозето
и защо да не можем да сме ясно щастливи
от лилавото в люляка и памучните образи в облаците?
Кажи ми, как стана така,
че от липите смешно да капят лепкави малоумници (вместо цвят)
и защо облият смях се превърна в щедър убийствен сарказъм.
И защо да ги няма цветята на малката Ида?
И защо нашата кукла от детството вече замлъкна (а казваше “мама”)?
Кажи ми защо от стените висят вечните сенки.
Защо да раздаваме роли на публиката.
Защо от безкрайно шлифоване деформирахме смисъла (вероятно неволно),
а сме се вкопчили в абсурда на думите.
Защо се загубваме в интонацията
и защо ни спасяват неуки сценични работници,
защо ни призлява от овации, а ги страдаме..
а уж все не харесваме драматургията?
Защо все режисираме “допустимото неочаквано”,
моделираме вярата
и произнасяме безупречно гласните,
а зад кулисите оставихме връзката с Космоса,
Росинант и тантричното чисто на неразделянето.
Защо не говорим, а подменяме казването
с така удобното “въобразено премълчано” –
(толкова въображаемо, колкото и мълчанието).
Защо нямаме вече бистри мечти
и не можем да бъдем щастливи като бедни индийци?
Кажи ми?
Из „Писмо до себе си“, Антоанета Добрева

Натрупаните въпроси стават в излишество много и желанието ни да търсим отговори е намаляло до неузнаваемост. Времето днес не ни притиска, а на обезкуражава. Пространството е по-свободно от всякога и не запълва празнотите в душите ни. Дали всичко това има определеност и значение е трудно да се каже, но има усещане, че се случва и се преживява. Дали това ще бъде от значение или без значение е почти толкова вероятно, колкото и обратното..

Към обед
често правя грешката
да се съсредоточавам върху отражения.
Влизам в огледалото и наблюдавам
как отсреща
чужд човек си прави равносметка,
а след това
разказва анекдоти сам на себе си.
И не знам защо
това ми напомня
за шестте точки върху известните плочки от старото домино
и за общуването, което често не води до нищо.

*

Следобед
понякога се случва да съм оплетена изцяло в паяжини…
Тогава се заравям в стари вестници,
чета некролози
и ясно разбирам, че смъртта е страшно суетна.
Тя
винаги иска да си мислим за нея.
По-късно
непременно се превръщам в истинска жена с минало.
Говоря по телефона с приятели,
не давам съвети,
защото знам,
че трябва да съм част, за да предложа решение.
Също знам, че не искам…

Из „…И даже няма значение“, Антоанета Добрева

Често
когато сутрин обмислям собствените си причини да стана от леглото,
осъзнавам
шокиращата сила на смъртта, блясъка на слънцето
и черното, и бялото,
и цветовете, които променят същността на мозайката…
По-късно пия кафе.
Тогава
играта е процес, който винаги завършва с победа,
и ми се струва,
че това е, което денят не означава…

Из „.., което не означава“, Антоанета Добрева

Днес няма мълнии, дори облаци няма, а действителността е втечнено неизвестна. Днес съдбата се е простряла в безпомощност и очаква да бъде спасена.

Вечер пиша писма с тебешир.
Писмата са дълги колкото пътища, а аз ги изтривам.
Затова после се лутам
в противоречивото единство на множество различни гласове,
които пеят безкрайния познат канон.
Ето този:

Сутрин рано, сутрин рано, в неделя, в неделя, камбаните бият, камбаните бият, бим…
Сутрин рано, сутрин рано, в неделя, в неделя, камбаните…
Сутрин рано, сутрин рано, в неделя, в…
Сутрин рано…

Най-накрая,
в неделя,
когато забият камбаните, ето така: бим-бам-бум, бим-бам-бум…,
всички въпроси и отговори се помиряват,
а аз мисля за утре.
Може би затова всяка нощ ми звучи като събота.
Из „За утре“, Антоанета Добрева
……………………………………..
Антоанета Добрева е родена привечер, в събота, през септември, отдавна. Отдавна живее в София. Има средно и висше класическо музикално образование, три диоптъра късогледство, вкус към детайли, сцена и думи… Автор на стихосбирката „Навреме“ (2006). Редактор в Електронно списание „LiterNet“ и в „Културни новини“.

 

Автор: Венелин Терзиев

* Снимка: www.pixabay.com