Ударението, което променя посоката (езикова бележка) – Кристина Стоянова
Един от най-важните елементи на езика, отговорен не само за своите мелодичност и благозвучие, но и за смисъла си е ударението. Онази малка чертичка, чието място на клавиатурата ни е вечно неизвестно, която извиква образа на морска вълна̀ или на овча вълна̀, и която променя изцяло представата ни за глаголните форми в съвременния български език.
Явление, което наблюдаваме в контекста на битовата комуникация между поколенията е употребата на диалектни глаголни форми, припокриващи се с книжовните. Проблемът тук се корени в това, че глаголът губи смисъла си, ако значението му се разгледа през призмата на книжовния език.
Българското ударение се определя като “динамично” или още “подвижно” главно защото се смята, че интензитетът е основният фактор, който допринася за неговото възприемане в речта. При глаголите в българския език подвижното ударение често води до припокривания между свършен и несвършен вид на глагола, между формите за сегашно време и повелително наклонение и между сегашно време и минало свършено време. За да илюстрирам това явление ще се позова на следните примери:
Ивайло гово̀ри с жена си в момента – сег. вр. 3 л. ед. ч.
Ти гово̀ри ли с жена си вече? – мин. св. вр. 2 л. ед. ч.
Говорѝ с нея, Ивайло! – повелително наклонение
Ти говорѝ ли с жена ти, бе? – диалектна форма за мин. вр.
Напра̀ви ли си нов маникюр? – мин. св. вр. 2 л. ед. ч.
Направѝ си нов маникюр! – повелително наклонение
Ти направѝ ли си нов маникюр? – диалектна форма за мин. вр.
Тя си напра̀ви нов маникюр. – мин. св. вр. 3 л. ед. ч.
Главната причина за това явление е интегрирането на диалекти форми в говоримия език. Те се появяват и внедряват постепенно, благодарение на комуникацията между хора с различен произход, т. е. от различни географски райони (в България или други държави, чийто основен език е със славянски произход). Следствие от дългосрочното присъствие на това явление в книжовния език се допуска употребата на двойно ударение във формите за мин. свр. вр. при глаголите с подвижно ударение като мѝслих и мислѝх, ка̀зах и каза̀х, пѝсах и писа̀х. При тези форми, които имат различен диалектен произход (ка̀зах-източнобългарска диалектна област, каза̀х-западнобългарска), действат тенденции към смислоразличително ударение. Те се приемат в книжовния език, понеже дават възможност да се разграничават с помощта на ударението омонемичните форми за сег. и мин. свр. вр.:
Иван хо̀ди на кино и Иван ходѝ на кино.
Модерният, съвременният член на българското общество не отдава голямо значение на елиминирането на диалектните форми от книжовната реч. Главната причина за това често се корени, не в стремежа към грамотност, а във факта, че диалектът може да промени еднозначността на книжовните думи. Извън контекста на суетата, тези несъответствия могат да доведат до дългосрочната употреба на неправилни и диалектни глаголни форми в сфери, извън битовата, и свръхгенерализирането на глаголните форми.
Освен упражненията по “четене с разбиране” е важно да обърнем внимание и на “говоренето със смисъл”, тъй като двете явления вървят ръка за ръка. Грамотността изисква отдаване на внимание не само на правопис и пунктуация, но и към семантиката на думите.
Кристина Стоянова, 12. “Б” ЧСУНЕ “Веда”, гр. София
