Изгаряща истина – Венелин Терзиев

Публикувано от Екип Tetradkata.com на

Ела при мене днес и научи ме
от моя страх аз как да се опазя.

Мислите днес се лашкат, като че ли са узурпирани от ненадейна военна инвазия. В аквариум със самотни рибки е затворена същността ми и е оставена да нахрани изгладнелите малки обитатели. Разплисква се водата в ограниченото пространство, неприятно оградено от изкуствената растителност, която търси да уталожи бушуващите страсти. Вибриращата помпичка допълнително размътва случващата се действителност и не помага да се установи някакво проявление на чистота. Пространството изобилства с безброй мъкнещи в хаотично положение неща, които се борят да намерят пристан в замърсените и непочистени ъгли на стъклените ограничители. Мътността се усилва от безобразното и напористо движение на вече станалите агресивни и гладни малки обитатели. Аерирането на акваскейповете е ненужно в позеленялата мътилка, но това допълнително поражда усещането на безизходност.

Пробитият прозорец на частично остъкленото пространство на терасата доставя с бързината на времето дъждовните капки, които се опитват да се промушат в мътността на аквариума.

Дъждът остана сам навън разплакан,
когато ти затвори пак врата
и проговори в тишината на нощта
безлунна стъпките познах…
поисках да извикам.

Дъждът престана сам навън да плаче,
когато ти затвори пак врата
и проговори в тишината на нощта
безлунна слушах твоя глас
и твойте скъпи думи
Дъждът дали разбрал, че е излишен?
Изчезна без следа безшумно в тъмнината,
нали добрият дъжд е тръгнал пак
и други да събира, завинаги разбрал
какво е самота.

„Дъждът остана сам“, Васил Андреев

Протягам изстиналите си пръсти, за да се подпра в понеслия предишни удари необичайно заострения ръб, причиняващ ми с остротата си неприятна кървава болка. Малките червени капчици се премесват с помръкналата водна повърхност и я оставят замислена да будува сама.

Придърпвам с определена неистовост към себе си олющената табуретка, която пребивава в малкото полузатворено пространство през последния половин век и напомня с присъствието си за неразказани истории и същности. Присядайки върху нея се чува напора на тялото, което се е стоварило почти безжизнено. Скърцане се усилва, сякаш това ще е последното приютяване в обятията ѝ.

Някаква необичайна соленост в устата отприщва остатъчните живителни проявления и оставя в неподвижност тялото. Възстановяването на определена чувствителност се долавя в хаотичното блъскане на мисли и усещания, които се опитват да се подредят в логическа последователност и придобият някакъв смисъл.

Притворените клепачи на очите показват някакви конвулсивни движения и опит да се освободят от товара, който са били принудени да понесат. Ръцете са влажни и стоят неподвижни в скута като опит за примиреност. Прегърбената стойка леко се подпира на близката повърхност, която има присъщата грапавост на външните стени на домовете ни.

Не се страхувам жив да ме оплачат,
страхувам се от думите фалшиви –
от тях се раждат моите палачи
и бавно ме изстискват и убиват.

Пред прага на смъртта изчезва болката,
препъва се във спомен мисълта.
Къде си ти, която ме напътстваше
и пазиш ме от фалш дори в съня?

„Истина“, Валентин Йорданов

Опитите да се изправя са мъчително неприемливи и несъвместими с желанието това да се случи. Проблясъците, които създават отражение на оскъден светлинен поток, пречупва поредния опит и ме стовари обратно в несъстоялата се изправеност. Последва неочакван рев на форсиращ автомобил, който приключва своето движение с непоискан трясък в контейнера за разделно събиране на отпадъците от нашата действителност. Виковете на безпокойство проехтяват в нощната тишина. Суматохата от причинения сблъсък съобщава на околните с набор от псувни, които разпращат разнородност на послания към въображаемите виновници на случилото се.

Стряскащият шум помага за моето изправяне и притока на хладен въздух – да прогледна към случващото се в притъмненото пространство на събитията.

Никаква чувствителност на крайниците, които учудващо започват да се подчиняват на команди, които сами си въобразяват че получават. Тръгват по тесния коридор, който спорадично получава удари от моето безчувствено тяло.

Къде си ти, която ме накара
във кладата си сам да хвърлям огън,
да проумея, че лъжата пари,
че в истина да изгоря не мога.

Ела при мене днес и научи ме
от моя страх аз как да се опазя.
Ако не можеш – просто, оплачи ме!
Палачите не бива да се мразят!

„Истина“, Валентин Йорданов

Нощта е погълнала цялата ми същност и я е накарала да уталожи своята превъзбуденост. Тялото е приело болката за своя обичайност, но е устояло на поредния напор на връхлитащите събития. Отново утре ще се опита да тръгне с болката и търпението за своето оцеляване към единствената истината, която носи в същността си.

 

Автор: Венелин Терзиев

* Снимка: личен архив

TetraDkaTa