Казват, че змиите много се привързвали.
Ще ги пращам
за дребни услуги
в домовете на враговете ми.

Константин Павлов

 

Днешният ми ден е призрачен. Ден, който ме връща и отпраща към спомени и мисли от отминали срещи във времето и пространството. Безмилостно ме е прикрепил към облегалката на стола, като ме кара да усещам по определен начин не особено добре полираните повърхности, причиняващи ми известно неудобство, дори дискомфорт. Някак принудително искрено е желанието ми за усещане на болката. Дори промъкващите се есенни топлинки през открехнатия прозорец не успяват да ме извадят от това почти френетично усещане на празнота. Лекото придърпване на поизоставилия физическата сила крак прави подозрително напомняне за немощната същност, която властва в тялото. Изморения поглед се премества почти хипнотизирано отчаян към заобикалящите повърхности на мебелите и открива насъбралия се прах, очертаващ разнопосочни светлинни пътеки, които променят постоянно посоката си от навлизащата през неплътността на завесите светлина.

Смисловият ни поток е изчерпал своята сила и почти се е оставил но някаква произволност, която го клатушка в обозримата възможност на близката перспектива. Опитите за някакво целенасочено действие получават поредната отчаяна проваленост и започват да се спасяват в нищото на днешното съществуване. Липсата на присъщата очарователност на всяко ново утро е отслабнала и се е сгушила уплашено от предстоящото предателство.

Няма вече да съм злобен
и предизвикателен.
Средствата и враговете ще подбирам.

Сбогом Сòфийо,
отивам сред природата!

Имам симпатична къщичка в Курило –
ще поправя старата ограда,
кротко и незабележимо ще живея.
Зимно време ще си размишлявам,
лятно време ще отглеждам…
Какво ще отглеждам?!
В буреняците змии се стрелкат само.
Нищо –
вместо пощенски гълъби
ще отглеждам змии.
Всичко се постига с добрина.
Казват, че змиите много се привързвали.
Ще ги пращам
за дребни услуги
в домовете на враговете ми.

„Пасторално“, Константин Павлов

 

Уморено са притиснати очите, а денят все така се е проснал като овдовяла женица и се опитва да шета из къщата. Пооправя или наглася това-онова и прави своите прибързани приготовления, като че ли изпълнява някакви предварително написани команди. Няма никакви лирични отклонения, дори прошепнати мисли няма, а чувствителността е притъпена до неистова болка. Дрехите в някакво бяло вързопче са пригладено прилично подредени, а дори и старите очила проглеждат с изчистената до неузнаваемост повърхност на стъклата им. Неприлична подреденост дори и официалност на последния купен костюм от близкия градски магазин.

Реват вълните бясно.
Падналите в тях светкавици
свистят и гаснат.
Върху водната повърхност
крачат
три милиарда
Исусовци!

Впрочем
някои не крачат –
жадната вода залива колената им.
Други са потънали до кръста.
Трети
само чрез въздушните мехури
своето съществование доказват. 

Ясно –
всеки е потънал според вярата си. 

Ние –
крачим!

„Масово чудо“, Константин Павлов

 

Опитът ми да се обърна рядко назад причинява неприятна болка в протрузиралите стави и почти ме кара да изоставя това начинание. Усилията да проверя дали всичко около мен е в своята привичност е почти невъзможно. Ще очаквам да го сторят околните

 

Светът е преситен от логика
и всякакви съображения.
Ще си възвърна вярата отново,
когато срещна кон!
Кон в чистия му вид!
Кон за самия кон!
Залагам Ричард Трети
срещу Кон!

Из „Алхимици“, Константин Павлов

 

Дявол да го вземе,
цяла вечност
съм запънат на ръба на пропастта.
Ще се вкоренят краката ми в скалата.
И ще заприличам на ония
криви, жилави и грозни храсти,
дето никнат даже там,
където кози крак не смее да пристъпи. 

Но от тоя миг нататък
неудобството ще се превърне в качество.
В причудливи краски ще разцъфвам.
Непознати плодове ще раждам.
(Всеки плод с различен вкус и форма.)
Някои ще предполагат, че са сладки,
други ще твърдят, че са отровни.

Ах, посредствени художници ще ме рисуват,
фотографки ще ме снимат
контр-жур.

„Елегичен оптимизъм“, Константин Павлов

 

Днес се сбогувам с реалността, оставайки някакъв остатък от нещо, което може би е оптимизъм. Прикривам страдания и болки, оставям само обич недоизказана. Иронична несправедливост ме притиска в нищото и ме оставя неподвижно самотен. Денят ме прибира при себе и вече няма да ме пусне да го посрещна. Стори му се тържествено отличително днес това да се случи. Всичко е приемливо спокойно в някаква невъзможност дори усилие да сторя в това последно човешко изживяване. Тръгвам пак и отново в строй, в който отново ще са нещата подредени и в безпорядък причинени. Случи се в своята леталност и тя се оказа непоправима и вечна.