Стихотворения – Цонка Христова

ХХХ
Керемидите са букви,
Които изплитат думи за спомени.
Детски смях, думи за любов и омраза,
За Самота и отчаяние.
Клетви за вярност,
паузи на отсъствия и изплакана болка.
Думи за студ и топлина, за нежност и обида,
Сънища на яве и мечти за бягство.
А къщите, попили всичко това,
постепенно се смаляват,
изгубват се в шепите на времето,
накрая то ги издухва като досадни прашинки,
изплюва ги като костилки от череши
и отминава.
А върху комина щъркелите си свиват гнезда
И трупат нови спомени.
ХХХ
Дървета – черепи с кръстосани кости.
Земята е кораб, който плува в небето,
Опсипано със светещи медузи.
Хората са риби – някои са хищни,
други – разноцветни и весели,
трети – тромави и мързеливи.
Ровят по дъното на млечния път.
Бог отдавна е моряк, който си пуши лулата на кърмата
и доволно потрива ръце,
че храната му идва наготово
и не е нужно да хвърля въдици.
Рибите са без мозък
и смъртта е пример за подражание.
ХХХ
Смъртта се отби
по пътя си у дома ми,
непоканена .
Любовта се превърна
в мъртвото врабче на прага,
донесено от домашен любимец.
Черната котка облиза душата
и я преглътна, като измами смъртта.
А тя си тръгна, подвила опашка.
Остана ми едно перце от врабчето,
с което да пиша.
И една сълза,
За да изтривам написаното.
ХХХ
Земята се завъртя наобратно
в съня си.
Пълзящите се изправиха,
а извисилите се
запълзяха.
Тържество на илюзиите.
ХХХ
Аз рисувам небе-
небе синеоко,
древно като динозавър,
с кожа от облаци буреносни.
То не говори-
подарило е гласа и думите
на земята.
То недочува- толкова крясъци
и празно бърборене от земята.
То няма сърце-
нахранило е с него земята-
земята – тази досадна госпожица,
побъркана от толкова обикаляне
и славословене на слънчеви отражения.
Земята,
пропиляла най-ценния дар-
в пепелта на вселената
да бъде искрица живот.
ХХХ
Забравили сме какво е да си сено-
топла купчинка от житни костици,
примесена с мирис на хляб и на дом.
Странника да приютиш,
слънцето в пазва да скриеш,
да постелеш мечти пред бездомния,
да припомниш детството на умиращ…
Да си сено е изкуство,
поднесено на бетонна маса,
в чиния от стъкло,
с метални прибори
в пуста и тъжна зала,
пред любопитните очи
на тръни, завихрени.
СУТРИН РАНО
Площадът,
шумен,
лъскав,
ленив и разгулен
като уличница.
Върху мръсните чаршафи
на нощта
се гърчи.
Върху него
храчки,
счупени стъкла,
токчета
изтъркани подметки,
кръв и сълзи.
помия от омраза.
Как издържа?
Дрехите си всяка сутрин сменя,
тялото му струпеи покриват,
а очите му са нощни и безпомощни
слънцето да видят.
Ала там във бръчките
на кожата бетонна,
ражда се трева зеленоока.
И със остър меч разсича
кротката прегръдка
между детето,
просещо на ъгъла
и бездомното кутре,
муцунка свряло
в топлата му пазва…
Миг вълшебен- съненият изгрев
онемял от щастие се спира
да отпие капка обич
от чудотворната икона.
Стихотворениета са отличени с първа награда в Националния конкурс за поезия “В полите на Витоша” , 2024 г.
* Снимка: личен архив