Прероден – Венелин Терзиев

Публикувано от Екип Tetradkata.com на

За стореното и прераждането, за „малкото утре“ празникът за много – Димитър Васин на 80 години

 

Топлината на деня се е настанила припряно почти навсякъде, сякаш някак напук на присъствието на зимния календар от време. Хладината се е укрила само в най-сенчестите местенца около притъмнелите сгради. Пролуките на силна осветеност създават усещането за непрестанно сменящи се светлинни потоци. Междинността на тази сезонност е пообъркъла сетивата ни и ни е оставила в незащитената реалност на своето присъствие.

Движението по разбитата тротоарна повърхност ни съпротивлява в нашата ритмичност на движение и ни кара да проявяваме остатъчно внимание към неравността му. Порутени постройки и луксозни сгради се редуват като някакъв измислен миманс и търсят укротено пространство за своето съществуване. Повечето са само оттенъци на времето, разположени в своята пространствена уютност. Едните напомнят за прощалност с отминалите години, а другите за – напористата бъдещност. Все сблъсъци, които съжителстват със своята битност и се опитват да подсказват величавата си същност. Тук-там се подават протритите завеси на някой прашасал прозорец, а във високата далечина се е разпрострял луксът на модерните прикриващи щори, които се разместват в ритъм от близкия климатик на обитателите.

Погледите ни вървят объркани, поставени в променящата се реалност и отпуснато се наслаждават на преминаващите пред очите ни пространства – някак в съзвучие с профучаващите автомобили, които ту усилват, ту намаляват скоростта си, без да спестяват нещо от своята енергична натовареност. Опитват се да смутят настъпилото успокоение на наложително приседналите около нас спомени, които са ни върнали в онази детска невинност на съществуването ни.

Нямаме усещане за забравеност на тези пространства и разстояния, които сме обхождали в своята многократност години назад. Забравяме да мислим за промените, които са се случили, и търсим всяко поизбуяло вече цветенце, което се е промушило между поразхлабилите циментова си захватка плочки.

Зелената ограда е останала същата, но напластяванията на положените със своята многократност боя е образувала странна релефност, подобно на следите от растежа на дърветата. Прибързаните заварки са останали със своята матовост, сякаш за да ни покажат категоричния си отказ да приемат новото зелено покритие. Дворът зад тази почти неприветлива ограда е останал не съвсем добре почистен от есенните натрупвания на листната и тревна неблагодатност на умиращите растения, която разхвърляно стои вкочанено скупчена на многобройни камарки, подобно на къртичинки.

Липсата на пасторалност носи известна несправедлива отчаяност и неприятна неприветливост. Скоро насъбралата се топлина ще прикрие нашата несъзнателна немощност и ще ни предостави нова удивителност в тази посока.

Стореното – сторено. Но дума не минава
без следа в душата и сърцето; без следа
преродена в песен, минала дори в жарава,
но преди измисления свят да преродя.
И да преродя душата и сърцето болно,
но преди нататък дните си да посетя.
И преди от следващия миг да се измоля
за усмивка и за дума светла пред света.
Че светът със истината бавно се осмисля,
бавно се променя в песен от пожар в сълза.
И сълзата го превръща в нещо много бистро,
а пък аз не искам вече да се накъся…
Сторих и добро, и зло навярно сторих вчера,
но света да преобърна и го променя.
И така добрият със добър да си вечеря,
влюбеният да се среща с влюбен през деня.
Дума с думата събирам да се заобичат
и да се римуват само с моето сърце;
да събират в себе си нататък миг и всичко,
от което всеки песен да си отнесе…

Из „Прероден“, Димитър Васин

Стълбищата се простират в същата си нагласа – някак не съвсем достатъчни преди време, а сега съвсем опустели от човешко присъствие. Заоблеността на техните очаквано остри ръбове е остатъчна следа от многото споходили ги подминавания. Днес в някаква тъжност са останали непоправени от новите стопани, затворили се зад модерните си дограми, опитващи се да прикриват звуковите картини от всички страни. Двете реалности са се заключили в своите същности и не искат да се срещат толкова често. Отминалите по тези стъпала стъпки са се врязали силно в своите притихнали изгладени очертания, а новите са се спотаили във въображаемото си охолство на малкото затворено пространство. Каква илюзия на щастливо заключено съществуване и каква химера на утопична неразбрана бъдещност.

Минало време – отминало –
място до гроб подреден:
всеки го има завинаги свое…
Волният с воля пристига
при обичта си да се приземи.
Бързо вземи и ръката ми хладна.
Равно по равно делих на земята.
Падах и ставах по-бавно и бавно
пред замразените чувства
и замразените стъпки до Ада.
Малкото утре е празник за много
трупано минало – място до гроба.
Думата дума настига и влюбена
вдига ръката ми да те изпрати
в лятото, в Рая и Ада, където ме няма…

Из „Прероден“, Димитър Васин

Продължителността на престоя ни на едно място ни е оставила в някаква неприсъща заблудена същност, която се опитва да се освободи от нещо, което ѝ пречи, докато ние просто сме си устроили непозволена среща с отминалост, която днешните ни сподвижници не помнят и не искат да срещнат. Ироничната прикритост на посрещналите ни новодомци е всъщност наследена чувствителност и известна боязливост да не им отнемем придобитата липса на сложност в съществуването им. Тяхното преминаване през времето и пространството няма да остави следи по стълбищата на вече присъщата луксозност на тази сграда. Дори и спомените ще направи с някаква еднаквост и неразличимост. Как ще успеят да се познаят в отминалото време е вече много тежко за разбиране и много сложно за усещане.

Трижди проклета е сянката моя и пак ми
е вярна по пътя.
Пъстра е сянката, пъстра, а бялото само се вижда.
Пътят се вижда далече нататък, където да бъда
сянката хвърлил отново, но без да очаквам там
нищо.
Грижа за хляба в душата ми никне и грижа ме пази
плод да откъсна и с плод да населя най-своята есен.
Имам света си със сянка без дума за смърт
и омраза,
който и думи неказани нейде под стряха отнесе –
дето съм още и дето е сянка крилото на птица;
дето от бялото в пътя узряват за други следите
верни за обич и близост, които в живот
не хартисват
и от които в забравата никой със жар не отлита…

Из „Заедно“, Димитър Васин

Настанилата се силна чувствителност е забъркала такъв хаос в мислите ни и ни е стоварила всички вини, които сме събирали в годините. Нямаме вече време да търсим примирие. И за опрощение нямаме време, защото загубихме сили и смелост да го сторим навреме. Имаме само една надеждност да се случи неочаквано нещо, което да поправи нашата безнадеждност. Къде да открием нашата подкрепена възможност за срещи на времето, което е пропуснало да събере миналото и днешното утре. Оставяме в неподготвено очакване и в бъдещо терзание за случващото се добро, защото толкова много ни се иска да е такова, а то ще дойде каквото и както трябва.

Истина хляба изпича, средата му, Боже, изпича
сричка да глътнеш и да се разминеш с лъжата.
Даже и в гроба ти да е живяното всичко –
Боже мой, кой ли във гроба ти ще го пресмята?
Шепа по шепичка днес да изхвърляш живота
утре ще питаш кому си го вчера оставил;
кой го оставил по пътя и кой го е водил;
в тебе и в сянката колко било е отдавна.
Дяволска дума! В сърцето ти някой я хвърли,
за да те стигне, надмине, забрави нататък
и да остави тя живи, остави и мъртви.
Сам си отиваш. И сам уморен ще се върнеш.
Хлябът, от истина печен, е сладък и вечен.
Никога няма докрай да повярваш в прегръдка.
Тъй и лъжата живота ти с обич отрече.
Ти пък с живота от обич лъжата излъга…

Из „Разминаване“, Димитър Васин

Денят си остава все така спокоен със своята топлина, а мислите са пообъркани и позабързани в някакви стълкновения, които отказват да приемат, че времето е преминало в своите десетки години и не обещава да поспре или да се върне. Попреминалите няколко часа на емоционална превъзбуденост отстъпват на човешката умореност и ни карат да потърсим приседналост в някое от многобройните заведения около площадното пространство, които са вече в своята препълненост на деня и в своята бъбривост на множеството. Отпускаме се в своята замечтаност на това ни очакване за присъща бъдност и надежда за добро.

Други ли до възрастта си чакаме да минат,
дума да издумат, да премълчават друга.
Че животът е дори и смърт необяснима.
Че смъртта е и живот дори да го налучкаш.
Че боли, боли и от смъртта, и от живота
корените, корените ли във нас загубим –
страст да ни напусне, дето винаги ни води;
страст, изпълвала с живот и палени хралупи.
Галени от вятър, от побратими пък бити
бързаме по пътя си да любим и да галим
с думата, която сме мълчали много скрита
и която сме спасили от гнева в чакали,
за да стигнем възрастта си и от нея тръгнем
към роденото от обичта – неуморима
да открехва истината за лъжа и мъка,
с друга дума и във всяка възраст да я има…

Из „Попътно“, Димитър Васин

На 29.02.2024 година в Клуба на журналиста в сградата на Съюза на журналистите в България в София се проведе вечер, посветена на 80-годишнината на поета Димитър Васин. Водещ на събитието бе добруджанският народен певец Добрин Добрев, който прочете стихове на поета от последната му стихосбирка с избрана лирика „Разжарено“.

„…Да бягаш и никога да не стигаш, да целуваш и вечно да си жаден, да благодариш, а да си наказан с болка…Това е изворчето, гейзерът в поетическото битие на поета Димитър Васин. Той е едновременно глобален и национален поет, вглеждащ се и в най-дребния детайл на битието и природата, но и без притеснение реконструиращ вселенския хоризонт…“ – пише за него поетесата Анжела Димчева в своя поздравителен адрес. И това са думи искрени и верни, за поезията на Димитър Васин, която „…ще може да се чете и в 22-и век. Чрез пулсиращите въпроси в нея следващите поколения ще разпознават моралните и социални терзания на нашето време.“

Откровено и топло за своя приятел гово̀ри поетът Матей Шопкин, като специално за повода му посвети свой стих. Ивайло Диманов и Хайри Хандам поздравиха домакина на срещата и прочетоха някои от прекрасните му стихове.

На многая лета поете!

Димитър Васин е роден на 15 февруари 1944 година в село Дамяново, Севлиевско. Учи в родното си село, Вечерна гимназия в Севлиево, Учителския институт в Плевен и Българска филология във Великотърновския университет „Св. св. Кирил и Методий”. Бил е учител, повече от 25 години редактор на общинския вестник „Росица” – Севлиево, а през последните 10 години от трудовия си стаж е организатор на читалищната дейност в Севлиево.

Пише стихове от 15-годишна възраст. За първи път печата в списание „Родна реч“. Дълги години сътрудничи на много от централните издания. Негови поетични творби са излъчвани по Българското национално радио и Българската национална телевизия. Превеждани са и на чужди езици.

Димитър Васин е носител на Априловската награда за поезия и на много национални отличия. Член е на Съюза на българските писатели. Автор е на стихосбирките „Праг“, „Когато се открием“, „По пладне някъде“, „Животопис“, „Осмоболия“, „Идвам и аз…“ (за деца), „Опора“, „Горещници“, „Наследство“, „Стряха“, „Шевица“, „Съм и…“, „Пладнище“, „Обърнати отсъствия“ (електронно издание) и „Малко е да се обичаме“.

 

Автор: Венелин ТЕРЗИЕВ

TetraDkaTa