За нашите рани – Венелин Терзиев
Пълнолунието е обезличило красотата на звездното очарование тази нощ. Звездите са потънали в меланхолична утеха и очакват по-добра възможност за своето представяне. Звездният похлупак се е приближил близо до нас и ни напомня за мимолетността на нашето съществуване. Лятната нощ все още не е успокоила човешкото множество, което в някаква безцелност търси прохладата на идващата тъмнина. Зад цветността на количките със сладолед са се навървили десетки малчугани, които независимо от нощния час, са изпросили от своите родители тази възможност. По-възрастните са приседнали по пейките или около тях. Умората на отиващия си ден е оставила част от своята чувствителност, която трябва да бъде споделена с околния свят. Зелените площи са запълнени с хора, очакващи нощта да ги приюти и събере за поредната споделеност. Дрехите са прилепнали в своята плътност по изпотените тела, което кара притежателите им ритмично да ги отдръпват от себе си.
Един към друг, един до друг, а сякаш
не е прекрачил никой своя праг.
Да се отдалечим, защото всяка
прегръдка между бездни ражда мрак.
Добромир Тонев
Самотността на изпълнилата се луна показва на всички нас, които от време на време я поглеждаме, колко сме малки според нейната относителност във времето и пространството. Морските течения на двете морета разместват в някаква последователност горещите въздушни потоци и ни карат неволно да се обръщаме на различни страни. Позакъснелите потребители на горещ чай придържат упорито поставените хартиени покривки като някаква особена ценност. Нарушаването на тяхната цялост би било непростимо своеволие и неприличност на вечерното поведение. Няма усещане за припряност и никаква пролука на каквато и да е тревожност. Попаднали сме в нещо, което определя нещата като свободно падащи предмети, които нямат установена потребност за никого.
Мислите са се проточили като изблиците на потни капки по цялото тяло, които с неприятност забърсваме от лицето си. Меланхоличната реалност е прокудена моментно от записаните проповеди, разнасящите се от близката джамия. Това не поражда никаква смутеност в множеството, което не усеща митичност или взискателност на обезпечаване на вярата. Почти с кожата си усещаш тази удобна гротескност, простряла се навсякъде около теб дори в ритмичното шляпане на гумените чехли, които неприлично се свързват с белите чорапи на гордите си притежатели.
Ако решиш да ме извадиш пак от нищото
чрез нежната алхимия на две тела преплетени –
върни ме, Господи, в тринадесетгодишното
изящно тяло, захвърли ме сред конете.
Живота искам да усещам, потните му хълбоци,
а пяната по бърните му да роди богиня;
и щом ме видиш по корем на женствените хълмове,
помагай ми болезненото юношество да премина.
Не ме оставяй дълго под земята,
не ме обезличавай в книги по ботаника;
учи ме да разчитам клиновидното писмо на ятото,
щом лятото затвори и последната си страница.
Добромир Тонев
Такава разхайтена действителност ни е споходила в късните часове на вече отиващия си ден, като ни е оставила твърде оскъдната възможност да се измъкнем почти незабелязани от това ни приключение. Потната ни същност почти не успява да се съпротивлява на случващото се и се е отпуснала в неочаквана надежда на подухващия нощен вятър. Такова безволие е обзело обезсърченото ни тяло, което е загубило дори елементарната си чувствителност за съхранение на особено ценните неща. Те дори не се боричкат, а вече са се овъргаляли в прахоляка, който е на метри от подредените тротоарни плочки.
Дали ще има някаква останала възможност да се отърсим от всичко, което е овладяло душите ни, и да преглътнем наредените в стройни редички обиди и болки, а раните да превържем с малко останала нежност.
Защо ли всяка нежност е предателство
към някого? Най-вече към Представата.
Не сме ли се превърнали в придатъци
към собствените си тела, към спалните,
където аритмичното ни дишане
е доказателство за съвместимост,
а вещите са малко по-възвишени,
отколкото е нашата взаимност.
Аз протестирам. С цялата наивност
на своята представа. И нараства
с изминалите нощи съпротивата
на епидермиса ми срещу ласките.
Жестока клоунада на телата,
когато се търкалят в стърготините
на бившата си нежност, а луната
като прожектор свети над комините…
Тогава се навеждах над обувките,
като портрет заставах сред вратата,
разтягаха се в истинска преструвка
трапчинките в ъглите на устата ми
и бягах, бягах като краден кон
от себе си, докато щракне бравата…
Уж никога не влизаме със взлом
един при друг, а после се ограбваме…
Добромир Тонев
Добромир Маринов Тонев е роден в Ямбол на 15.10.1955 г. Завършва средно образование в родния си град и българска филология в ПУ “Паисий Хилендарски” през 1979 г. Участва в студентския литературен клуб “Гео Милев”. Повече от двадесет години е редактор в ДИ “Христо Г. Данов” – Пловдив. Първата му стихосбирка “Белег от подкова” (1979) е посрещната възторжено от читателите и критиката, отличена е с национална награда за дебют, поетът е приет в СБП. Утвърждава се като самобитен лирик чрез стихосбирките “Нежна машина” (1984) – награда на СБП за поезия, “Свиждане със светлината” (1990), “Арго” (1994) – награда “Пловдив”. Поезията му е превеждана на руски, полски, унгарски, английски, италиански, испански, немски език. Номиниран е в европейския конкурс за поезия – Рим, 1996. Превежда стиховете на Владимир Висоцки – “Нерв” (1984). Последните му творчески изяви са свързани с хумора и сатирата: “Под седлото на Пегаса” (1998) – поетически шаржове на известни пловдивчани, “Крахът на един кокошарник” (2000) – хумористична новела, “Голямата лудница” (2002) – лирически злободневки, издадени посмъртно. Посмъртно излиза и книгата с фрагменти “Обратната страна на иконата” (2001). Редактира множество книги, съставител е на сборници (“Поетически сборник” – 1998, “Антология на пловдивската любовна лирика” – 1996, “Друга вода” – 1998), журира национални литературни конкурси. Ръководи литературен клуб “Гео Милев”, основава и ръководи Националната младежка поетична академия в Пловдив, днес носеща неговото име. Умира на 24.03.2001 г. в гр. Пловдив.
