Дe е Витлеем – Цонка Христова

I.
Когато душата внезапно се ражда
камбаните на вселената бият
и всички-живи и мъртви
благославят прераждането на живота.
Сърцето е шепа малини,
от които може да си направиш вино,
да омаеш горчивината на раждането,
на душата да ушиеш пелена
или венчална рокля да поръбиш.
Цял живот търсим Витлеем –
във всяка звезда откриваме пророчица,
във всяка любов съзираме влъхва,
всеки град е родина на детството.
Ала неоновите светлини на Коледа
носят дар за невинните и прошка
за виновните- пречистване на съвестта.
Някога-кръстопът- днес –ветропоказател-
загубихме пътя към Витлеем,
защото душата е лик от реклама,
непотребна пластмасова кукла,
неволен жест пред мъртва икона.
Когато душите се раждаха
кръстът беше битие,
а времето – писмо във бутилка,
предназаначено за идните,
като река, която се връща към извора,
за да намери истински пътища…
И до днес никой не го прочете.
Витлеем е обещание за безсмъртие,
в което никой не вярва,
защото смъртта преяжда и препива доволна,.
а после опакова душата като остатъци от вечеря
и я захвърля в бездната – непотребен отпадък,
с етикет на Витлеем и срок на годност,
отдавна изтекъл.
II.
Мария спи
и пеперуди, уморени от танцуване
почиват върху нейните ресници.
Душата й като магнолия разцъфва
с ухание на непорочност, несмутена
от ранните прозрения на пролетта
– изгубила невинността си
на зимата във мъжките селения.
Все още гълъбът не е долитнал
с окървавени изгревни криле.
Все още тя сънува Бог,
разказан в приказки,
но не видян наяве.
Не знае тя, че вече е белязана
да прероди човека във човека,
помазания и предателя в едно да слее.
Мария спи-в лехите на съня
отдавна засадена е змията
и всичките дървета са изсъхнали.
Стрелките на часовника-вретена,
изпридат бавно нишките на времето,
докато в час среднощен прободат
сърцето уморено от тиктакане
и неговият стон измъчен и протяжен
прогони сънищата пъстрокрили…
Най-страшно е внезапното събуждане…
Обуй си, пепеляшке,
обувките железни на съдбата
и приеми дванайсетия час,
защото във очите теменужени аз виждам
как битието се превръща в пепел,
как раждането се превръща в кръст
III.
Когато Бог се ражда,
небето се разчупва като пита,
благословена със любов и сол.
Щурци настройват своите цигулки,
а тишината оглушава
от радостните вопли на вселената.
И сякаш всички изведнъж проглеждаме
и виждаме самотната жена,
прикрила мъката си със мушкато на прозореца,
бездомното кутре, заспало в скута
на просяка, пред църквата полегнал,
рисунка на асвалта-сив и мрачен,
погълнал стъпки, грижи и сълзи.
Витлеем е навсякъде, където
се ражда любовта, от хаоса на мрака.
И Бог е моето безсъние,
и Бог е катинарът на сърцето,
който го пази от реални и измислени пространства.
И Бог не е далече-той е в нас-
във шепите на съвестта порасва семето
на вярата, че сме божествени.
* Снимка: личен архив