Окото на празния гроб – Петя Цонева
По Евангелие от Йоан 20:1-16
Тя остана сама пред окото на празния гроб.
Беше тихо. Такова, в каквото сърцето изтича.
Отшумяваше някъде спорът за зло и добро
като танц на перце, залюляно в дланта на момиче.
Тишината бе станала дом. И домът бе широк –
накъдето окото да спре, и съзираше Господ.
Но Мария не виждаше. Чакаше нейния Бог
сред пустинната пролет, която не ражда и троскот.
Нито Петър и нито Йоан разпознаха деня,
който в празното ложе на празния свят се завръща.
Беше просто завръщане – с тъничък лъч светлина,
който близва стените на всяка изстинала къща.
Но Мария се бавеше. Имаше празни ръце.
И заплака за липсата. Сълзите правеха рани.
Бяха кисело-сладки, почти като онзи оцет,
с който квасеха устните Божии тъй, че да пламнат.
И тогава, когато заплака така, Го видя –
беше близо, дъхът Му трептеше над нейното рамо.
– Ти, Марийо, нима не позна как расте пролетта?
И нима не разбра, че през цялото време сме двама?
От окото на празния гроб се изля светлина,
като паметен образ на всички Мариини сълзи.
Тя обхвана през кръста обратния път на деня
и го топлеше тъй, че до края си той да не мръзне.
Учениците чакаха Бога си, скрити добре,
и се вслушваха дълго в безшумната гръд на вратата.
Но Мария вървеше през цялото Мъртво море
на великия Изход от празния гроб на душата.
Автор: Петя ЦОНЕВА
*Снимка: личен архив
