Георги Раковски – когото трябва да помним и да следваме – Венелин Терзиев

Публикувано от Иван Христов на

Просвещението е част от съзряването на едно общество и по своята цел и същност то е онова различие, което формира неговата идентичност, сила и възможност за развитие. Наречено още „век на разума“ Просвещението е епоха, която не просто издига в култ човека и неговата мъдрост, но и налага съзнанието, че е нужна промяна на обществения ред. Това едва ли се случва в един миг или е следствие на конкретно действие, по-скоро е част от цялостен път на израстване. Път различен и сходен за всяка една нация. Път, който и ние, българите, сме извървели със собствените си стъпки, търсения и постижения.

Дали търсим и къде намираме днешните наши просветители е сложен въпрос, който е възможно да има много и нееднозначни отговори. Историята ни дава достатъчно основание да смятаме, че при далеч по-трудни и превратни времена просветителското дело е оцелявало. Нещо повече – то е силата, дала тласък на редица събития. И ако днес обясняваме прозаично, че „Светът е голям и спасение дебне отвсякъде“, то истината за спасението е някъде прикрита или покрита с прах. Отговор на този въпрос търси в едноименната си книга немският писател с български корени Илия Троянов и предлага не просто сюжет на интересна история, а образа на този, който може да те „пробуди“ – с подадена ръка и път към себе си. Историята на Алекс – млад мъж, дете на емигранти, принудени през 70-те години на XX в. да избягат от България в Западна Европа, в тежка катастрофа губи родителите си, а самият той – паметта си. Изчезват всички онези нишки, които го свързват със света. По-страшното е, че изчезва страстта за живот. И тогава при него пристига дядо му – онази единствена останала връзка между минало и настояще, между памет, род и родно. Те, двама непознати, но със закодирана памет за общо минало, поемат пътя към дома. Път, който връща на Алекс не просто паметта, а желанието за живот. Така един наглед недотам будителски сценарий ни препраща към паметта като символ и смисъл на това, което сме били, което сме и ще бъдем. А „просветител“ придобива човешката мярка на личност, извела те от мрака до желанието да те има.

Желанието за съзидателен и осмислен живот е онова важно нещо, което трябва да търсим и намираме, защото иначе ще се загубим в смисъла на безсмислието. И ако това е по-скоро житейски и нравствен проблем, то просветителското дело е важно както за самия индивид, така и за цялото общество. Понякога тези хора остават незабелязани покрай бурите, които ни връхлитат и покрай прозаичните проблеми, които съпътстват живота ни. Но тяхното съществуване е толкова силно и важно за всички нас. Защото няма как да объркаме и променим стойността и ценността на делата им, които са оставили знак и дълбока следа в развитието ни. Затова днес всички ние, следовниците на тези знакови личности, трябва да търсим и намираме онова въжделение, което да ни води и насърчава да вършим достойни дела. Дълъг е списъкът на българските просветителите, там са имена на знакови не само за българската история имена, като Паисий Хилендарски, Неофит Рилски, Софроний Врачански, Неофит Бозвели, Любен Каравелов, Христо Ботев, Васил Левски, Георги Раковски, Иван Вазов, Добри Чинтулов, Хаджи Димитър, Стефан Караджа, Любен Каравелов и много, много други. И тяхната мисия като общественици, книжовници, радетели и борци за свобода е дала своя принос в определяне на нашата национална идентичност и за формиране на нашата сила и зрялост като нация (Арнаудов, 1969; Анчев, 2016).

В богатия пантеон на дейци на духа безспорно Георги Стойков Раковски (1821 – 1867) е едно от имената, изписано с главни букви в българската история. „Любовта към Отечеството превъзхожда всички световни добрини“, казва той и продължава „Нека всеки запише дълбоко в сърцето си: свобода или смърт!“. И сам дава отговор на своите терзания и въжделения: „По-лесно един народ се решава да умре в кърви, отколкото да живее в калта“.

 

1. Просветителското делона Георги Раковскикато ориентир за социално развитие

Георги Стойков Раковски е политик и националреволюционер от времето, когато се полага началото на българския политически живот. Познат предимно на изследователи и учени, делото и мисията му остават недостатъчно популярни и оценени. Живял и творил в навечерието на освобождението на българския народ от турско робство, голямата заслуга на Раковски е в обединяването на разпръснатите бунтовнически чети и превръщането им от сборище на хъшове, които всеки по свой начин и изолирано вършат нападения над поробителите, в политически един институт, готов да служи на освободителните цели на Отечеството. Просветителското му дело обхваща всички онези аспекти на духовно израстване, което националното самосъзнание трябва да изживее, за да достигне степента на готовност независимостта да му принадлежи, а не то на нея. И безспорната „всемирна отзивчивост“, по мярката на Достоевски, благодарение на която съумява не само да гледа трезво на политиката на великите сили, но и да запази чувствителността си за тяхната нравственост (Анчев, 2013; Бакърджиев, 2020).

2. Кратко описание на живота на Георги Раковски

Раковски е роден на 2 април през 1821 г. в Котел в семейството на сравнително заможния търговец и занаятчия Стойко Попович и Руска Мамарчева. В църковните регистри е записан като Съби Стойков Попович, вероятно кръстен на дядо си – Съби Попович, който е известен търговец на кожи и поддържа оживени връзки с румънските градове.

Баща му – Стойко Попович, е родом от сливенското село Раково, откъдето идва и приемното фамилно име Раковски. Майка му Руска е сестра на Георги Мамарчев – български революционер, един от организаторите на Велчовата завера през 1835 г. в Търново, капитан от руската армия, който през юли 1829 година освобождава по време на Руско-турската война (1828 – 1829) градовете Котел и Сливен. Това подтиква Съби, в чест на вуйчо си, да смени малкото си име на Георги. В периода 1828 – 1834 година Георги Раковски учи в килийното училище в родния си град, където освен български изучава и гръцки език. През 1834 година постъпва в училището в Карлово, което напуска две години по-късно заради върлуваща по това време чумна епидемия.

В края на 1837 година заедно с баща си заминава за Цариград, където продължава образованието си в изтъкнатото гръцко училище в Куручушме. Там Раковски изучава философия, красноречие, богословие, математика, латински език, физика, химия, френски, персийски, арабски и други предмети. Именно по време на престоя си в Цариград, Раковски става съучредител на „Македонското дружество“, което има за цел освобождението на българите от турска власт. Под влияние на Неофит Бозвели, Иларион Макариополски и Сава Доброплодни, Раковски се включва в борбата за църковна независимост на българския народ (2021).

Освен родния си български език, Раковски владее турски и гръцки в двата му варианта. Овладява говоримо и писмено и няколко европейски езици, сред които сръбски, френски и английски. Служи си с арабски и персийски. Той е ярък представител на течението на романтизма, силно повлиян е от Майнхард и братя Грим, които чрез своите приказки създават национално чувство в германския народ. Под тяхно влияние той създава етнографски въпросник и иска от всички българи да го попълват и да описват своите вярвания, песни, гатанки. Раковски остава в полето на етнографията с „Показалец“ (1859) и „Българска старина“ (1865). В тях той очертава за първи път идеята за събиране на народни старини и те са начало в събираческо-етнографската дейност в България.

С високото образование, което е получил, Раковски несъмнено се превръща в личност с голям идеен размах – той е етнограф, журналист, издател, учител по чужди езици и дори поет. Раковски е и първият идеолог и организатор на националноосвободителното движение в България и негов ръководител през първите десет години. Негови „ученици“ в по-голяма или по-малка степен са Васил Априлов, Драган Цанков, Иван Касабов и най-вече Васил Левски.

За времето си Раковски е известна личност, познат в Гърция, Сърбия, както и сред одеските българи. Съвременниците му го описват като много красив, елегантен и с европейски обноски кавалер. Води огромна кореспонденция, която със сигурност му помага в делото за освобождение на България от османско владичество, на което посвещава целия си живот.

През 1866 година Раковски посещава Руската империя, прекарва известно време в Кишинев, Каприянския манастир и Одеса и преминава през българските колонии в Южна Бесарабия. Целта му е да събере пари за организиране на въоръжени чети, както и да подготви участието в тях на бесарабските българи. Той не постига голям успех с намирането на пари, заради натиска на руската полиция върху българската общност в Одеса.

На 1 януари 1867 година излиза неговият труд „Привременен закон за народните горски чети за 1867-о лято“, в който са записвани организационният принцип на изграждането на четите и правата и задълженията на самите четници. Раковски твърдо вярва, че със създаването на добре организирани чети ще може да вдигне народа на борба и ще се постигне освобождението му. През пролетта на 1867 година в България са прехвърлени четите на Панайот Хитов и на Филип Тотю. За съжаление той не може да се включи в реализирането на своите идеи. На 9 октомври същата година, едва на 46 годишна възраст, Раковски почива от туберкулоза.

Когато днес, от разстоянието на времето обгърнем с поглед живота и дейността на Раковски, ние откриваме преди всичко големия национален идеал, който движи новата българска история. Този велик мъж спада към поколението, на което е съдено да подготви окончателно политическата и социалната еманципация на българското общество в напълно демократичен дух. Между своите съвременници Раковски е онази обединяваща най-силна и авторитетна личност. Бидейки едновременно и публицист, и историк, и политик, и поет, и организатор на въстания, Георги Стойков Раковски съсредоточава в себе си разединените таланти и стремежи на онова поколение, което е подготвяло националното освобождение на българите – само по себе ди дело многопластово, многоаспектно, опасно, сложно и величаво.

Според академик Михаил Арнаудов (Арнаудов, 1969), един от неговите изследователи: „Биографията на Раковски представлява един от най-увлекателните достоверни романи, които бихме могли да четем в новата българска литература. В нея има всички елементи на една лична съдба, изплетена от смели приключения и неочаквани перипетии, от големи надежди и мъчителни разочарования; има и драматическа развръзка, трагическото величие на която може да изпълва с възторг и признателност потомството. Не въображението на поета, пренесъл своите волни видения в едно бурно минало, а самото време и условията създават тук героя с неговите високи стремежи и неговите паметни дела. И можем само да скърбим, че Раковски не успява да напише започнатото си „Житие“, за да ни въведе сам в подробностите на чудните наглед премеждия, в упованията, болките и разочарованията си. Такъв разказ би бил неоценим при опита ни да проникнем в духа на епохата и да разберем реалните основи на една рядка по красотата си героическа легенда.“

В предговора на своята монография за бележития деец на българското и балканско Възраждане, акад. Михаил Арнаудов обобщава: „У този човек блика силна любов към род и отечество, волята му е крайно активна, нравствената му култура здрава и богата – и това се явява необходима предпоставка за постигане на една практическа дейност, способна да превърне отделната личност в значителен фактор на историческия процес“. (Арнаудов, 1969)

Интересите на българския народ, правото му да бъде свободен и независим, са в основата на всяко решение и действие на Раковски. Наред с четническата тактика, която развива и прокламира, той отдава изключително голямо значение на икономическите въпроси и търси техните практически решения в полза на България. Според него именно върху основата на такива решения трябва да се поставя и международното положение на народа и бъдещата му държава. И въпреки че България все още не е отделна държава, а част от Османската империя, Раковски я представя като обособена политическа общност с различно население и относително самоуправление. И голямата цел, към която се стреми и която осмисля целия му живот, е това относително самоуправление да бъде овластено и държавнически. Идеите, в които надскача голямата част от своите съратници, е прокламирането на запазване на идентичността. Раковски смята, че България трябва да се разпростира според възможностите си, като не разпилява богатствата си. Според него заемането на достойно място в Европа може да стане не като копира, а като създава и произвежда.

Един от съвременните изследователи на Раковски, Панко Анчев, в своя труд „Българският ум. Непрочетеният Г. С. Раковски“ изтъква значението на публицистичната и издателска дейност на героя на изследването му (Анчев, 2016).

XIX век е времето, когато България излиза на политическата карта и отново „става“ част от света. Като такава тя се осъзнава и легитимира чрез своята интелигенция и духовни предводители. Всеобщите процеси налагат да се познава животът и международната политика, да се следи и анализира поведението на европейските държави, тяхното състояние и тенденциите в развитието им. Мястото за тези анализи става пресата, която е вече нещо обичайно в българската действителност. Вестникът е онзи прозорец към света, носител на информация, която се следи внимателно и с интерес, като в нея се търсят огнени податки, говорещи за добро отношение към българите и за нарастваща воля да бъде решен успешно техният проблем за духовно и политическо освобождение. Издаваните от Георги Раковски вестници „Българска дневница“, „Дунавски лебед“, „Будащност“ и „Бранител“ отделят много място на статии и информация за международни събития и тенденции в европейската политика. Той ясно си дава сметка, че без знания за ставащото в света около нас не е възможно да се подготви общественото съзнание за решителни действия, да му се вдъхне кураж и увереност в правотата на избрания път – борбата за независимост.

Чрез своя проницателен ум, предвидливост и мощна творческа енергия, Раковски за пръв път започва да „прави“ журналистика в полза на националната борба. Продължилата от 1856 до 1864 година публицистична дейност на Раковски е изцяло подчинена на неговите политически и обществени убеждения, на неговата жажда за свобода и справедливост. Именно вестник „Дунавски лебед“ е в основата на ранната българска възрожденска публицистика. Младият публицист и революционер започва да работи върху „Дунавски лебед“ с цялата си енергия. Изданието се отличава с бързина и е мерило за достоверност на публикуваната в него информация, даваща по-ярка светлина върху съответната проблематика в балкански и общоевропейски контекст. Тези факти още веднъж идват в подкрепа на изключителния нюх, с който Георги Раковски е бил дарен. „Дунавски лебед“ за кратко време се превръща във вестник – пример за тогавашните издания. На страниците му Раковски поставя въпросите на деня: коментира нуждата от премахване на гръцкото фанариотското духовенство, представя различните верски опасности за единството на българите, поставя темите за образованието и моралното въздигане на националния идеал чрез въоръжена и открита съпротива. Читателите бързо разбират, че пред тях стои вестник, който брани обикновения човек и защитава интересите му.

В „Дунавски лебед“ Раковски дава съвети, насърчава, апелира, припомня, съпоставя, изисква. Сериозно обостреният му журналистически усет наблюдава европейската политика на останалите страни, търси близките закономерности и прави препратки с положението на българския народ под сянката на полумесеца. Раковски реагира на всяка новина от страниците на западния печат, която касае българите. В своя вестник той опровергава или се съгласява с казаното, мъчейки се да създаде впечатление и да изгради чрез статиите си отношение към великите сили по наболелите български въпроси. „Дунавски лебед“ коментира политически, икономически, социални въпроси, външнополитически проблеми, представя недвусмислено отношение към Високата порта и националноосвободителните движения в Европа.

Естествено е, че за много хора Раковски се превръща в отявлен противник, заради тона, който прокарва по страниците на „Дунавски лебед“. Тон, родил се в противоречие с умерените просветителски възгледи на мнозина общественици. Дързък, пламенен и с забележителна убеденост в правотата си, Раковски превръща „Дунавски лебед“ в един колос на ранната българска възрожденска публицистика.

След големия успех на „Дунавски лебед“, на 8 март 1864 година излиза първият брой на вестник „Будущност“, от който са издадени общо 10 броя. Изданието изиграва своята роля на скрепител на българо-румънската дружба, защото се печата на двата езика, а и разисква общи проблематични въпроси. Че вестникът е свършил своята работа, говори това, че турското правителство наредило да бъде осъждан на смърт всеки, който бъде видян с „Будущност“ в ръка.

На 9 юли същата година излиза от печат първият и единствен брой на последния вестник на Раковски – „Бранител“, който за съжаление не успява да се развие.

След така стеклите се обстоятелства около двата вестника, през 1865 година Раковски се отдава на една своя стара мечта и издава списание, в което се разглеждат въпроси, засягащи българската история, фолклор, митология и народна мъдрост. В Букурещ излиза единственият брой на „Българска старина“ – внушително по обем книжно тяло с цели 208 страници. Списанието нямало успех, а Раковски приключва дейността си като редактор на вестници и списания, застигнат от материални лишения и заболявания.

От 1856 до 1865 година Георги Раковски издава общо четири вестника и едно списание, от които излизат 92 броя. Към тях трябва да прибавим двата пробни броя на печатни издания, няколко извънредни листа и четири притурки. Ясно е, че не мащабното по обем публицистично творчество изгражда силния авторитет на котленеца като майстор на журналистическото перо. Съдържанието. В него трябва да търсим силата, която излъчват текстовете на Георги Раковски. Всяка бележка, дописка, коментар и анализ резонира с трепетите и очакванията на голяма част от българския народ, открил в „Дунавски лебед“, пък и в останалите издания, печатен орган, който осветлява проблемите на делника, дава съвети за по-добро настояще и чертае аргументирани схеми за бъдещия ден.

Въздействието, което оказват вестниците на Раковски, е поразително. Съчетавайки в себе си качествата на народопсихолог, на човек здраво свързан с времето си и същевременно надраснал го, българският публицист успява да отговори на вълнуващите политически и идейни въпроси, които рефлектират върху общественото развитие на отечеството.

Георги Стойков Раковски за пръв път дава пример за журналистика в служба на националната борба. Неговият блестящ талант, в съчетание с изключителната му способност да се ориентира в обществено-политическите процеси, ражда плодотворни години в полето на българския периодичен печат.

За издание на Раковски с подобна сила пише и академик Михаил Арнаудов. Става въпрос за брошурата „Преселение в Русия или руската убийствена политика за българите“, която е отпечатана през 1861 г. Повод за нея е постигнатото споразумение между руското правителство и Високата Порта за преселването на българското население от Видинския край в пределите на Южна Русия и размяната му с татарско и черкезко население. До тогавашния момент никой не е разкривал и бичувал така директно руската политика спрямо българите и спрямо другите народи, живеещи в нейната територия. С нетърпящо възражения слово, основаващо се на факти и на собствените му наблюдения, Раковски потвърждава думите на Карл Маркс, който по това време определя Русия като „тюрма на народите“. След публикуването на тази брошура и на статиите си за руската политика Георги Раковски е обявен за персона нон грата от руските власти и му е забранено да пътува до Русия и да пребивава в нея (Арнаудов, 1969).

„Тази малка брошура е напечатана анонимно, без означение на място и на година – по всяка вероятност в Букурещ, през май 1861 г. Тя има 15 стр. и носи заглавие „Преселение в Русия, или Руската убийственна политика за Българите.“

Повод за написване на брошурата дава съглашението между Русия и Високата Порта да се изселят българите от Видинско. Ферман в тоя смисъл бил прочетен и в Битолско, но докато македонските българи отказвали да напуснат отечеството си, видинските – подбуждани от руски агенти и насърчавани от турското правителство и от подкупени български оръдия – захванали да се изселват вече. „Това е едно чисто убийство за български наш беден народ от страни Руссии“, възклицава Раковски – и с пламенно слово и с дела иска да осуети вредната агитация. …

Нека забележим, че стари видинци и сега си спомват за това ходене в Южна Русия и за връщането си от там, поради разочарование от условията на живота. Езикът на брошурата – покрай всички присъщи на Раковски особености – показва и някои черти, които го сближават доста с живата разговорна реч. Това би могло да се дължи или на желанието на автора, да бъде по-добре разбран от читателите си, прости българи, или на влияние от страна на Теодоси Икономова, когото Раковски натоварва да се грижи за отпечатването и когото някои съвременници сметат дори за съставител на брошурата. Вярно, обаче, е първото, тъй като в Архива на Раковски е запазен оригиналният ръкопис на автора, от гдето се вижда, че менен при печатането е тук-таме само правописът. Този ръкопис е озаглавен: „Приселени в Русия или Руската убийственна политика за Българити“, и обхваща 23 страници, подписани на края от „Един Българин“.

Панко Анчев определя Раковски и като първия български политолог, който изследва проблемите на политиката като власт и обществена организация. Раковски успява да изведе основните правила, по които се движи османската и европейската политика, да формулира онези главни механизми, по които протичат явленията в нея и да проследи причините, които ги пораждат. Най-важният принцип е, че тази политика е егоистична и че великите сили се водят от своите интереси и никога не правят неизгодни за тях самите отстъпки и не проявяват съчувствие и солидарност с нуждаещите се от помощ и подкрепа. Този принцип дава насоката в организацията на българската националноосвободителна революция и в плановете на Раковски за нейната подготовка и протичане. Трезв анализатор Г. С. Раковски никъде не се подвежда от емоции и силни желания и предупреждава, че такава трябва да бъде и българската политика. Нам е необходимо да сме силни, единни и организирани, да работим за собствената си известност и да можем да покажем достойнствата си, за да спечелим някакви съдружници в святото ни дело.

Според Тодор Бакърджиев Раковски пръв в България въвежда и думата „олигархия“. „Като казваме народа, разумяваме всичките добри българи, изключающи чорбаджиите“, пише в 1864 г. Раковски. Той нарича българските богаташи „наследници на еничарите“. Гневът му стига дотам, че говори в крайност дори за тяхното унищожаване. Принуден поради техните интриги да спре през 1864 г. своя българо-румънски вестник „Бъдущност“, великият възрожденец отправя към бъдещето следните редове: „Тий са человеци в главите, коим е влязъл един олигархически дух и изискват всяко българско дело да става само по тяхна воля и по тяхно убеждение. Тий презират народа и никога не са помислили да съсредоточат в едно неговите мисли. Всичко, що са досега вършили под името народно дело, не е било такова, но водило се е по самата точка зрения личнаго интереса, а най-паче убийственаго егоизма!“ (Бакърджиев, 2020)

Протестът на Раковски срещу народните експлоататори не се ограничава в национални рамки. Пак със същите мотиви – да защити бедните от грабителите, Раковски протестира против споменатото вече преселване на видинските българи в Русия, където ги очаква „мъчителното монголско правителство“ на царизма и „вечни мъки“, ако попаднат в неговите „железни нокти“.

Не знаем дали бащата на организираното българско поборничество, владеещ няколко езика, не е прочел нещо от „Държавата“, където в главата „Олигархия“ Платон в един по-друг смисъл казва: „Колкото парите са повече, толкова е по-недостъпна олигархията“. Но от днешен исторически ъгъл може да се каже, че Раковски е първият български публицист, който е използвал понятието олигархия в много остър социално-политически контекст, актуален и до днес (Семова, Люцканова, Стоева, 2013a).

„Бъдущност“ е третият вестник, редактиран от Раковски, списван и на румънски, в сътрудничество с Димитър Великсин и с румънския публицист и учен Б. П. Хъшдеу. Излиза в десет броя от 8 март до 17 май 1864 г. Високата порта забранява внасянето на вестника в пределите на империята и заплашва разпространителите му със смъртно наказание.

Типични за „Бъдущност“ са обзорните статии, проследяващи проблемите в исторически план или разглеждащи паралелно съдбата на европейските и балканските народи. Раковски използва новите за българската публицистика форми на памфлета. С тази традиция той става предтеча на публициста сатирик Христо Ботев, който още по-силно заклеймява чорбаджиите – олигарси.

Просветителското дело на Раковски намира отзвук в отношението към него на двама видни български интелектуалци и общественици –Веселени Ханчев и Петър Стъпов.

През 1942 г. в. „Литературен глас“, (бр. 566, 21.10.1942 г.) Веселин Ханчев пише:

„Раковски премина всичките неволи на скитник, патриот и бунтовник. Той се преобразяваше и менеше всеки миг – от кротък търговец до дервиш в едно турско теке. От поет до хайдутин в Балкана. (Ханчев, 2016b)

Но под какъвто образ и да се мернеше, той си остана единственият, велик Раковски.

И по това се различава той от Вас, драги мои съвременници, които всеки миг изменяте образа си и все пак оставате без образ!

Когато жълтата гостенка навести неукротимия дух, който цял живот се бори за свобода и независимост, засъхналите устни изпратиха тия безсмъртни думи към поколенията: „Аз съм всякога бил българин, ще бъда не само до гроб такъв, но още и след смъртта, ще оставя завещание и прахът ми да не се смеси с друга народност!“

Както се научавам, костите на Раковски ще бъдат пренесени от София в родното му място, където гордите и непристъпни старопланински лесове ще ги успокоят.“

Своето слово за Раковски учителят и писател Петър Стъпов започва с Вазовия стих „Мечтател безумен, образ невъзможен…“ (в. „Литературен живот”, бр. 1, 5 ноември 1942 г.) и още пише: „Раковски е една от бурните фигури от нашето предиосвобожденско движение. Може да се каже, че единствен той, за своето време, особено дълбоко се е чувствал български син и с една изненадваща упоритост и велика любов към народа си е искал да посочи на света жизнеността и духовното величие на българското племе, което според него, е учител едва ли не на цяла Западна Европа… (Стъпов, 2016a)

Не е много завидна съдбата на Раковски. Когато се споменават имената на нашите титани от XIX-ти век, той е, наистина, един от първите, но не е пръв. А обективно погледнато, неговото място е челно. Може би само Ботев е пред него.

Но ако Раковски не беше така пламенен и не успя да изрази своята бунтуваща се вътрешна стихия в бунтовни статии и стихове, по значение той изпъква като огромна фигура, събрала в себе си всички добродетели на един предан народен син, чиято мисъл е само за родината му и чиято съдба е съдбата на народа му…

Затуй ще бъде вечно безсмъртен и когато неговото място бъде посочено където трябва да е, от духа му, от мечтите му, от стремежите и от любовта му към народа, ще пият светло упование още дълги редици достойни народни синове“.

Франсоа Волтер казва, че „Великите дела винаги са съпроводени с големи препятствия.“, което описва по най-точен начин изконното въжделение за движение напред. И може би е прав, защото то, движението напред се случва, та макар и по труден и болезнен начин, който не съставлява само едно оцеляване, а един възход.

Заключение

Обикновено ние българите сме поставяли винаги на преден план изконната ценност да се образоваме и да даваме напътствия на нашите деца да получат по-добро образование, но поизкривената ни ценностна система ни поставя в далеч не съвсем изгодната позиция да ги тласкаме да отидат да сторят това в чужбина. Това по един или друг начин съставя мироглед и ценностна система на младия човек в обществото, в което попада. Безспорно натрупаните знания и опит са дълбока ценност, но те ще са още по-полезни и важни за българското общество, ако те са приложими тук в България. Защото когато сме изправени пред съдбоносни решения, кризисни ситуации или революции се обръщаме към онази притихнала част на нашето общество, която е носител на съкровени идеи, мъдрост и сила – за да почерпим енергия и продължим напред (2021a; 2020b).

Ще си позволим да припомним един вдъхновяващ цитат на друг български просветител – Любен Каравелов: „Историята ни учи, че само тогава един народ е изгубен, когато няма вече идеи, които да го ентусиазират…“ Не ние, не днес и не сега ще правим оценка на делото на Раковски. Но нито привържениците, нито критиците му могат да отрекат, че именно ентусиазма и пламенността, с които той захваща всяко едно начинание, са имали силата да ентусиазират и будят народната свяст.

И няма как да не бъдем следовници на Раковски, както той казва: „Щем доказа необратимо, защо ние сме първите и най-старите жители в Европа…“ и защото „Истина се никога не покрива за всегда; трябва един добър ден да я извади на бял свят!“

Използвана литература:

  1. Арнаудов, М. (1969). Георги Стойков Раковски. Живот – дело – идеи, С. Наука и изкуство, 1969.
  2. Анчев, П. (2016). Българският ум. Непрочетеният Г. С. Раковски, С. Захарий Стоянов, 2016.
  3. Анчев, П. (2013).  Г. С. Раковски и борбите за църковна независимост. // Литературен свят,  брой 48,  февруари 2013.
  4. Бакърджиев, Т.  (2020). Раковски пръв използва думата „Олигархия“. // Литературен свят, брой 126,  март 2020.
  5. Литературен свят, (2021), https://literaturensviat.com/?p=71766, 01/2021.
  6. Семова, Л., Люцканова, Р., Стоева, Х. (2013a). Георги, С. Раковски и село Имрохор, Чаталджанско. // Литературен свят, брой 48, февруари 2013.
  7. Стъпов, П. (2016а). Най-достойният син. // Литературен свят, брой 89, ноември 2016.
  8. Ханчев, В. (2016b). Раковски и нашето време. // Литературен свят, брой 87,  септември 2016.
  9. https://bulgarianhistory.org/publicista-rakovski/ (2021a), 01/2021.
  10. https://abritvs.com/%D0%B3%D0%B5%D0%BE%D1%80%D0%B3%D0%B8-%D1%80%D0%B0%D0%BA%D0%BE%D0%B2%D1%81%D0%BA%D0%B8-%D1%80%D0%B5%D0%B2%D0%BE%D0%BB%D1%8E%D1%86%D0%B8%D1%8F/ (2021b), 01/2021.

Автор: проф. д.н. Венелин Терзиев

TetraDkaTa