Дъждът е при вратата ми – Петя Цонева
По стар напев на племето Навахо, “Къща, построена от зора”
Дъждът е при вратата ми. И въздухът мирише на озон.
Цикадите отъркват раменете си в гърба на равнините.
Бог слиза от небето и върви по дъждоносния наклон
към прага на вратата ми. И въздухът мирише на коситро.
Земята е в нозете ми. Излизам и по облака вървя.
И пътят ми е облак, потъмнял като зърната на памида.
И пътят ми е дивата, бодливата мустангова трева –
вървя върху водата, но не искам и не мога да си ида.
Защото зрее лятото. И хлябът му е скъп като душа.
Защото ти си жаждата ми, хлябът и дъждът над равнината.
И всичките ми истини на прага на вселената тежат
в една дъждовна капка – кехлибарен нивелир на светлината.
Дъждът е при вратата ми. Отварям му. И руквам. Целостта
е всъщност само наниз от секунди, песъчинки и врабчета.
За хилядите капки вдига син иконостас безкрайността
и всяка от иконите е образ и подобие на сърцето.
Бог ходи по водата. Чувам стъпките Му някъде във мен
и пълните ми извори, засипани от пясък, се отварят.
И после океанът се разлива, ослепително солен
от нашите стопени от очакване дъждовни аватари.
Автор: Петя ЦОНЕВА
* Снимка: личен архив
