Бяло момиче – Петя Цонева

Публикувано от Екип Tetradkata.com на

Той така я рисува, че тя се роди отначало –
беше бяло момиче с коси като зрял ечемик.
И звънеше в полето, от късния дъжд натежало,
на една чучулига далечният есенен вик.

Времената не бяха щастливи. Светът се трошеше
и си тръгваха хората тихо, един по един.
Но художникът палеше свойте бои като свещи
и рисуваше обич в остатъка лененосин.

Беше толкова топло, че пламъче близна платното
и се втурна нагоре в небето. И спря да вали.
Той обикна жената, с която започва животът.
И така я обикна, че почна смъртта да боли.

Хоризонтът съблече на лятото златната броня
при нозете им. Дишаше крехко човешката тлен.
Беше станал животът така непосилно огромен,
че да няма къде да се скриеш на другия ден.

Беше късно, но помня кога се родих отначало –
чучулигата пееше в нива със зрял ечемик.
Беше есен. Сега пролетта е почти разцъфтяла.
И те чакам, по-жива и бяла от сбъдващ се миг.

 

Автор: Петя ЦОНЕВА

*Снимка: личен архив

* Стихотворението печели голямата награда на XVI-то издание на Националния поетичен конкурс „Жената – любима и майка”, организиран от Община Свиленград, Съюза на българските писатели и Народно читалище „Просвета – 1870“.

TetraDkaTa