Потомци – Лъчезар Лозанов
Как протече в безвъздушното пространство
гласът – разпънат
между двата джиесема. Стъпвам
по чупливата му интонация.
Несчупен орех, костелив подскача
върху паветата по пътя към сърцето.
Времето, в което го очаквах
като начало на деление верижно,
не е верига. И макар със радиация
да ни облъчва, ни обгръща и с обичане.
Не, няма как да оздравеем
от лъчевата болест със ядра разбити,
но и аз съм със инстинкт на главоного –
сърцата ми са много, а инфарктите различни.
Ще дойдат механични и логични хора,
утре гласовете ни ще сторят в нота,
интонация за своя песен и епоха
сред семейството корабостроители.
И без да знаят нашите синдроми,
да разплетат дантелата ни – мрак и разум
стронцият на днешната ни болест.
И като шепичка мравуняк ще ни изгорят,
но не с ненавист. Развъдили сме се случайно
на място откъдето
вертикален полет почват кораби.
О, те ще ни изпепелят съчувствено и с жалост.
Дори
с единствено повдигане на рамо.
* Снимка: личен архив
