Не стигат думите ми в тебе.
Не мога думи да крещя.
Без шум резецът остър реже.
Не е той свирка от върба.
Ни обещания, ни клетви
побира моят кратък ден.
Тече през мен реката Етър,
оглажда камъче и в мен.
И става камъчето янтар –
ни зъб, ни чук не го троши.
Оглажда времето,оглажда
ръбче в нашите души.
* Снимка: https://duma.bg
* Стихотворението е част от книгата на Минчо Г. Минчев “Автографи. Избрани стихотворения”, ИК “Луна”, Габрово, 2008.
Тя не беше любов, пожелала да има отплата. Беше вричане в камък. Във изгрев. В течаща вода. Беше хляб, който расне в утробния мрак на земята, за да бъде пожънат и стрит до почти белота. Прочетете повече…
Днес и всеки следващ ден тръгваме да търсим нещо в един безкрай, който упорито си мислим, че познаваме и управляваме. Липсва овладяната мъдрост на спомените, а напират преизпълнените желания на надеждите. Промушват се многобройните притеснителни усмивки, Прочетете повече…
С мислите порочни все се боря и силно ме подтикват те към грях. Тогава появи се тя, красива, цветна, но не беше моя – ах, как поисках да ми промени света… И с времето събличах Прочетете повече…