На М. Н.

Не знам за болката ти. Болката е зима,
дори когато някой я прекръсти.
Но има бяла лястовичка, има.
Видях я в края, снежна и невръстна,

по-лека от снежинка в зимен огън.
По топлата й диря проследих я.
Вървях до онзи рид на дните хроми –
отвъд сърцето бурите са тихи.

Ще цъфнат пак божурите в лехите
и то в огледалата им ще свети,
единствено и твое. И стрехите
ще натежат от глъч като кюлчета.

Ще се завърнат всички стари птици.
Макар горчив, и въздуха ще върнат.
И хлябът ще се пръсне на стотици
мълчания, когато е прегърнат.

Ще чуваш пулса, кротко и дълбоко.
Едно сърце е твоята родина.
Дори и между корени на троскот
то пак ще бъде ангелско и синьо.

До болката не стига пътят ласкав,
пред нея само жито се люлее.
Но нашите надежди са коларски –
каруците им тръгнат ли, ще пеят.

И аз ти казвам, бялото е топло.
Видях я в най-смразяващата зима
как в преспите кръщава всеки вопъл
със кръста на игликите и крина.

Напролет ще запрегнем дух и кости
с молитва или обич оцеляла
и пак ще тръгнем. Все по коловоза.
След тази наша лястовица бяла.

 

Автор: Петя ЦОНЕВА

* Изображение: www.pixabay.com

* Още стихотворения на Петя Цонева може да откриете ТУК.

 

 

 

Виж още

Do NOT follow this link or you will be banned from the site!