Събуждане – Цонка Христова
Изцяло наши са само сънищата –
свят, който ни принадлежи и поглъща.
Свят, в който миналото и пътищата
живеят в обладана от духове къща.
И ние си сънуваме кротичко,
изхвърлени, поругани от ятото птици.
Скубем си перата, за да пишем
самодостатъчната си история –
с древния език на циници.
Останахме без крила и без човки,
даже музеите не ни допускат
в старовремската си чакалня,
музеите – тези сладкодумни старчоци,
интелектуално обременени
и леко чалнати.
До болка е страховито събуждането
животът ни – в розово –
каква безочлива мелодрама…
В съня си все още сме живи
между живите –
ние – нежна изгубена нация от двама.
Сънищата ни са с криле на пеперуди,
с белотата на щъркели
и с устни на умираща роза.
В сънищата си все още имаме родина,
икони, от целувки оплюти –
на поезията – прозата….
И герои си имаме, дето все мрат
за нещо си важно, навръх планината.
Можеш само да ги мечтаеш,
но не можеш да ги докоснеш,
да си поговориш с тях за времето,
да ти отворят широко вратата…
Ако се събудим – те ще изчезнат…
Ще трябва сами да лекуваме болките.
Ще трябва да си спомним отново
своето име. Ще трябва толкова
икони с кръв и думи да нарисуваме
да избодем очите на слънчогледите,
гърбовете си в мост да издуваме.
неочаквани и непредвидими.
Но ние в постелята на топло се гушим,
пролетта по вратата ни яростно блъска,
разговарят си с душите ни
две гладни врабчета,
и мъката с думи разпръскваме.
Че няма сън без събуждане,
без разпятие възкресение няма…
Даже Христос, докато си пие от чашата,
смъртта претворява
в най-съвършената си реклама.
* Снимка: личен архив
