Той е царят на зимата. При нозете му спят десет къщи.
Коронован с гнездо, топли в пазва премръзнала врана.
В парцаливия джоб над сърцето му хлябът насъщен
вледенява от студ и звъни като късна камбана.

Той върви през дълбокия сняг и плещите му стържат,
пеят сутрин петли и простира зората месали.
По гръбнака на сухото грозде с нападали стършели
се изкачват и слизат дузини от пламнали ангели.

Не, той няма небе. И земята си носи на рамо –
чепка винен мискет, паламуд, върху облак провесен,
стрък пелин и звезда, като детска главица голяма.
Сяда царят на зимата бавно и слага трапеза.

Самоварът завира и в чашите звучно и кръшно
блесва златната струя на слънцето, липово-гъста.
Аз прехапвам уста и прибирам бедняшкия къшей.
Той е цар и не проси. И целият свят му е къща.

 

Автор: Петя ЦОНЕВА

* Изображение: www.pixabay.com

* Още стихотворения на Петя Цонева може да откриете ТУК.

Виж още

Do NOT follow this link or you will be banned from the site!