Пясък – Анжела Димчева
Ти си пясък, а аз съм риба.
Ти няма да станеш море,
аз няма да се събудя жива.
Все по-горещо е –
от пипалата ти влюбени.
Все по-здрачно е –
от песъчинки в окото – люти…
Цветен шепот изплисква мракът.
Луната си слага перука,
последни въздишки очаквам –
не от любов, а от скука.
Две маски обърнати –
от новата пиеса абсурдна,
на брега не кацат щъркели,
а излитат риби и костенурки.
Ти вече не помниш коя съм.
Колко ли сбръчкани риби
хвърляш зад спомена жалък!
Сянка от самолет свири
в косите каменни на русалките.
Толкова смърти
без думи изпях,
че Господ ми подари… пясък.
* Снимка: личен архив
* Из „Дубльор за Ада” (изд. „Български писател”, 2019)
