СВЕТУЛКИ

…нас всички лудата съдба ни стопанисва

тъй както иска – или както може.

Иван Цанев – „Накрай света“

„Как ли ще живея, ако не мога да пътувам? … Като остарея, като не ми стигат парите, като не мога да се движа…“  Имаше сигурно петнайсет години, откакто за пръв път си беше задала този въпрос. И сега, вече оставила книгата на коляното си и загледана в гъстите смокинови листа, които след малко здрачът щеше да погълне, тя се усмихваше на някогашните си терзания. „По-скоро ще умра – мислеше си тя тогава, отколкото да се съглася животът… или старостта, или там… което и да е, да ме спре… да ми отнеме морето“. Не умря. Нито като ѝ поставиха оная страшна диагноза, нито после, макар оттогава само веднъж или два пъти годишно да виждаше морето –  когато брат ѝ имаше време да я заведе.

Неведнъж (случваше се обикновено на погребенията на близки хора) в съзнанието на Невяна внезапно проблясваше мисълта: какви оптимисти всъщност сме хората, колко дръзки и безразсъдни. Безпокоим се, страхуваме се от болести, от произшествия, от смъртта… Но дълбоко някъде в себе си не допускаме, че всичко това наистина може да ни връхлети. Струваше ѝ се, че нещата, с които живите се занимават: всичките дребни радости, тревоги, удоволствия, празненства, много приличат на малките утехи на концлагеристите в един лагер на смъртта. Знаят, че всичко това е само една отсрочка. Рано или късно, ще дойде и техният ред: камерите ги очакват. Е, да, концлагеристите го знаят (макар че сигурно тайно  се надяват точно на тях това да не им се случи). Но повечето от нас, родените на Земята, се опитват да държат далеч от съзнанието си мисълта за края. Както и за нещастието, което идва внезапно. От години трескаво търсеше книги, които да ѝ открият смисъла отвъд видимостта на този абсурд; да ѝ покажат важното, истинското, което – искаше ѝ се да вярва в това – се крие зад страданието. Струваше ѝ се, че с разума си го намира, но дълбоко в нея нещо продължаваше да пита защо е всичко това. И сега, останала сама, сякаш накрай света, Невяна избягваше да мисли за случилото се преди седем години. Обичаше да си спомня за времето преди това, но то неизбежно отвеждаше мислите ѝ в оня есенен ден на вълнолома.

Животът в малкия градец те обрича на едно витринно съществуване, постоянно си пред очите на всички. Особено ако си публична личност. А Невяна беше лекарка. „Най-добрата в града“ –  казваха някои. Но тя знаеше, че това не е цялата истина. Опитваше се да не обръща внимание и на другите – злословещите зад гърба ѝ, нито пък на онези, които настояваха да я предупредят за двуличието на хората.

И едните, и другите ѝ звъняха вкъщи винаги, когато те самите или роднините им се разболееха. Понякога и в малките часове. Не беше семеен лекар, работеше в отделението на местната болница. Казваха, че на никого не вярват както на нея. По онова време беше все уморена, понякога мислеше, че е изчерпана, прегоряла, смазана. Ако обаче се заредяха два или три дни, в които никой не я търсеше, се чувстваше излишна. Комплексите на човек, който живее сам и който отдавна е забравил да мисли за себе си извън ползата, която носи на другите.

Но когато видеше морето, сякаш забравяше, че е длъжна. Длъжна на брат си, на племенниците, на родителите си и разбира се, на пациентите. Още щом се озовеше във влака и разтвореше книгата (винаги я носеше в препълнената си раничка, но рядко ѝ оставаше време за нея), сякаш си връщаше любовта. Любовта към себе си, изгубена някъде там в залутаните пътища на детството, когато проумя, че я обичат не заради самата нея, а заради онова, което прави или не прави: да бъде отличничка, първа във всичко, да се явява на конкурси и състезания, да следва медицина; да не възразява, да си мълчи, когато я боли, да не иска нищо за себе си.

По широките улици на Варна Невяна забравяше коя е, откъде е, каква е. Спираше да вижда тънката си, забързана фигурка през очите на своите съграждани: искащи, питащи, очакващи, осъждащи или благодарящи. Сякаш оставаше без тяло, очилата с големите кръгли рамки се разтваряха в пространството и дълбоките ѝ, учудени кафяви очи срещаха без никаква преграда очите на толкова непознати хора: неискащи, необещаващи, ненастояващи. За тях тя бе анонимна, неизвестна – просто човек сред другите хора, и така си почиваше.

Когато тръгнеше по възлизащата високо пешеходна улица, преминеше покрай църквата „Свети Николай“ и завиеше надясно към хотел „Черно море“, Невяна се смесваше с множеството, което ѝ изглеждаше също така свободно и безгрижно – като нея самата в този голям и щастлив град. Но тук тя не се взираше в лицата на хората. Тук тя бързаше, някаква неустоима сила я привличаше надолу, към крайбрежната градина, между чиито дървета отдалеч синееше морето. И щом най-после стигнеше до последните пейки преди перилата, отделящи парка от алеята до плажа, Невяна застиваше в мълчаливо преклонение. Дали в този момент беше тихо или развълнувано, светло или тъмно, с припламващите в далечината светулки на корабите, Морето се изправяше пред нея като живо. Като едно безкрайно обещание за нещо отвъд, за свобода, любов и смисъл.

Бурното море винаги я изпълваше едновременно с див ужас и с възторг – дори когато го гледаше по телевизията или в картините на Айвазовски. Сънуваше го винаги, когато ѝ предстояха сериозни изпитания. Случи се и преди оная голяма операция, след която Невяна вече нямаше да бъде същата. Пристигна във Варна със сутрешния влак и преди да я приемат в болницата, отиде да види морето. Беше ветровит и облачен ден от късната есен, огромните вълни ѝ създаваха усещането, че сънят от снощи продължава. Тръгна по крайбрежната алея през Морската градина, мина покрай Аквариума и Музея с корабите отвън, а после, след открития плувен басейн, не се върна на автобусната спирка, както първоначално бе решила. Вместо това зави наляво и се запъти към пристанището.

На вълнолома трима тийнейджъри, може би решили да си спестят тоя ден училището, бяха хвърлили настрани раниците си и престорено, с пискливи викове, се блъскаха един друг, а разбиващите се вълни мокреха със солени пръски дрехите, косите и усмихнатите им, все още детски лица. Бяха две момчета: едното едро, с бяло лице и широки закръглени плещи, с издадени напред пълни устни, другото – кльощаво и пъпчиво, гласът му мутираше. И преди Невяна да види по-добре дребното момиче с изрязани дънки и разпилени от вятъра коси, то изчезна от погледа ѝ и тя чу пак оня плисък – като продължение от съня, където самата тя се устреми към необятната, силна вода, която я погълна. Само миг преди да се събуди, притеснена, че ще изпусне ранния влак.

До този ден си мислеше, че не може да плува. Страхът от вълните я държеше винаги близо до брега, когато водеше племенниците си на море. Спеше неспокойно в навечерието на плажа и после през целия ден (докато не вземеха обратния влак за градчето) не спираше да се страхува, че ето, точно в този момент, нещо непоправимо може да се случи с децата на брат ѝ. И въпреки това през лятото почти всяка събота ги водеше на море. В неделя отиваше на село, където, след като остаряха, се бяха преместили родителите ѝ. Градината беше голяма и трудно се справяха с нея сами…

Сега, седем години по-късно, тях вече ги нямаше, а тя, в същата тази градина,  заслушана в задъханата музика на щурците, се опитваше да си спомни подробности от онази ветровита утрин на пристанището. Но дори много скоро, след като чу плясъка във водата, Невяна не помнеше какво точно бе направила тогава. Сън и реалност се сляха в едно, за да се събуди на вълнолома и да разбере, че се занимава с нещо, което отдавна познава и умее: правеше изкуствено дишане на малкото дългокосо момиче, което бавно идваше на себе си. И двете бяха мокри. Наоколо се суетяха двете уплашени момчета. Слабоватото говореше по телефона си с някого, едрото беше коленичило и държеше бутилка вода.

В зашумената градина на малката селска къща, сред прохладата, която идеше от горите на Лонгоза, Невяна си спомняше не по-ясно от сън и операцията на следващия ден. Смътно помнеше болката след нея, която упорито отказваше да заглуши с морфин. И онова отчаяно усещане за липса, което отсега нататък щеше да запълни целия ѝ живот. Много ярко се беше запечатало само чувството, преди да влезе в отделението. Погледът ѝ се спря на десния крак, на малката червена обувка, която след  операцията щеше да стане излишна. Новите си обувки с тънките малки токчета („С тях си като истинска дама!“), които Петър ѝ беше подарил, тя повече не потърси. Както не потърси и него. Нито веднъж не вдигна телефона, за да го попита къде се изгуби.

– Лельо Невянке, събуди я от мислите гласът на съседското момиче. През лятото то прекарваше почти два месеца на село, – баба те моли да кажеш кое лекарство е най-важното – дядо да купи само него утре от града. Още не са взели пенсиите…

Невяна хвана ръчката и – с рецептата в другата ръка – придвижи инвалидната количка по-близо до навеса, където имаше лампа. През юни късно се мръкваше, но вече наближаваше девет и очите ѝ трудно различаваха неясните криволици на селския доктор. Той обслужваше две села и когато го нямаше, хората търсеха нея.

„Най-важното… Кое ли е най-важното? Същественото… Отвъд болката, самотността, лутането по пътя, утехата…“ – питаше се Невяна. А очите ѝ бягаха от буквите и се пълнеха с припламващите искри на юнските светулки в градината, сред прииждащия мрак. „Като малки трепкащи пролуки към светлината, която сигурно ни чака отвъд…“ – помисли тя.

Заедно с въздишката гърдите на Невяна поеха аромата на цъфтящите липи пред бащината ѝ къща.

АЛЕКС
„Накъде ли вървим? Винаги към своя дом“
Новалис

Почти бях отминала, само с бегъл поглед към пухкавото бебе в количката, когато тя ме повика. Бързах за вкъщи, но познатият, изгубен някъде в годините глас ме накара да спра. Широко отворени учудени кафяви очи, права гладка коса, почти до раменете, издадени напред устни с повдигнати като в постоянна усмивка ъгълчета… Трескаво разрових паметта си – да свържа чертите с име, история, чувство. Колко? Стотици, а може би и хиляди деца бях срещала и изпращала, докато самата аз търсех пристан в училищата на този град.

В такива случаи започвам да превъртам в главата си азбуката: с надеждата да „светне“ буквата, с която името започва. Този път се случи веднага, още с А. Изплува някъде от дълбокото – където криех страховете си за своите ученици – момчешката фигурка на тринайсетгодишната Алекс. Винаги усмихната. Или тъжна до плач; винаги готова да се сбие или да те притисне в прегръдка; никога спокойна. Дългите ѝ стройни крачета я носеха бързо по училищните коридори и по тесните улички на градчето, където рядко я срещах сама. Виждах я да тича и да се смее с някое тънкокрако момче от друго училище. И почти винаги след тях припкаше предано улично куче.

В пети клас Алекс ме потърси след часовете:

– Всички ме мразят… Целият клас!

– Ха така! Как реши, че те мразят?

– Мразят ме, защото съм обратна…

Докато се чудех какво да кажа, тя продължи:

– Ама аз не съм виновна! Така съм се родила. Не го искам…

– Чакай – казах колкото може по-спокойно. – Откъде знаеш?

– Обичам Свилена и Никол… И не зная коя от двете повече.
Мислено прехвърлих няколко страници от „Вълшебната планина“ на Томас Ман. Спомних си и моите детски години, когато наред с Анатоли и Младен обожавах и Катя, и Нели, и Мариана. Но по това време – поне от нашата страна на завесата – нямаше гей паради, нямаше фолк певци, демонстриращи сексуалните си наклонности, нямаше и жълта преса, която да държи погледите на тълпата вперени – с любопитство и привидно възмущение – в различните. Опитах се да преведа част от всичко това на детския език на Алекс, а после реших да разговарям с нейния клас.

– Не ѝ се подиграваме, нито я мразим – гневно извика Миглена от последния чин. – Но тя ни предизвиква.

– Никой нищо нямаше да ѝ каже, ако не пишеше във фейса си, че е обратна – каза Светлин.

– И ако не ни излагаше пред всички. – добави тихо Никол, като се изчерви. – Мене и Свилена…

– Стига се е правила на интересна! – приключи разговора Михаил.

Скоро цялото ни малко училище забръмча. Децата – въпреки че понякога смайват с демонстрация на жестокост, са по-толерантни от възрастните. Затова повечето се възмущаваха не заради евентуалната „обратност“ на Алекс, а от опитите ѝ да вкара и другите в своя филм. Реших, че Александра си търси внимание, което да компенсира недостига в личния ѝ живот. Татко ѝ починал още докато била бебе. Сломената ѝ самотна майка вероятно неволно ѝ беше внушила ролята на мъжа, който им липсва вкъщи. Затова поканих Мария на кафе – да поговорим за дъщеря ѝ. Тя понижи глас и трябваше да напрегна слуха си, за да чуя онова, което ми казва, без да го разберат хората от съседните маси.

– Не искам друг да го знае… Когато Алекс се роди, ни предупредиха… Казаха, че щом навлезе в пубертета, може да поиска… да поиска… да си самоопредели пола.

Вероятно тази тайна, толкова дълго пазена от майката на Алекс, е променила и моята стратегия, сигурно съм спряла да си мисля – както е така разпространено по нашите географски ширини – че трябва „да върна това момиче в правия път“… сега не си спомням подробностите точно. Паметта ми е запазила само смътни образи от личния дневник, който Алекс ми даваше понякога да чета. Разказваше как се скарала или сдобрила със Свилена или с Никол, понякога и с двете едновременно. После в сънищата си ги спасяваше от наводнение или земетресение, случваше се да ги измъква невредими и от горяща къща; или от запаленото ни от хулигани училище. „Какво пък? – започнах да си мисля. – Може би Алекс наистина е различна. Не може да се върви срещу природата, за да се задоволят обществените предразсъдъци…“

Но в началото на седми клас Алекс ми се похвали:

– Вече имам гадже момче!

След месец ми даде есето си за училищния вестник. Имаше нещо във връзка с това гадже, не си спомних точно какво. Затова по-късно тоя ден, като се прибрах вкъщи, изрових от стария шкаф един пожълтял брой на нашите неумели тийнейджърски „Първи светулки“ от онова време, бяха минали повече от тринайсет години. На последната страница есето на Александра от 7в завършваше с драматично откровение: „Аз в момента страдам заради любовта и сърцето ми е счупено на две и никой няма да може да го събере, то ще си остане счупено завинаги, да, колкото и да се опитвам да се убедя, че не само любовта е важна в живота. Повече боли и от като паднеш или като се порежеш, защото като паднеш, ще станеш, а ако се порежеш, ще се излекуваш бързо. Но разбитото сърце не се лекува лесно и аз винаги ще обичам Александър – никога няма да го забравя, ще го обичам вечно.“ Сега нямам спомен – извън патоса на това есе, Алекс да е страдала много за своето „гадже момче“.

От тази последна година, преди Александра да замине в друго училище и в друг град, си спомням ярко една екскурзия със седмите класове до София, когато на Алекс ѝ прилоша и вместо в Народния театър двете с нея се озовахме в „Пирогов“. Лекарите, сблъскали се с не една и две тийнейджърски драми, не се церемоняха много – много. Най-напред строго я попитаха дали се е боцкала, спала ли е с момче и какво е пушила, дори я заплашиха с изследване в Токсикология. Но и двамата – възрастната лекарка в приемната, и младият хирург, се отказаха от въпросите си, щом видяха широко отворените детски очи на Алекс и чуха думите ѝ: „Не съм. Тя мама ми е казвала, че е опасно…“

А после, когато дойде майка ѝ (пътува цяла нощ до София, за да успее за операцията от апандисит), Алекс се хвърли разплакана в прегръдката ѝ. Плачеше не заради операцията, а заради въпросите на лекарите. Тогава си помислих, че тя малко преиграва, но по-късно Мария сподели, че близо месец след това Александра викала насън: „Не съм спала с момче!“…

Сега фигурата на Алекс беше различна – все така стройна и гъвкава, но вече не ъгловата. Продълговатото ѝ, някак отнесено лице пак от време на време светваше от изненада и любопитство, които бързо попиваха в едва забележимите гънки на разочарование около плътните устни.

Похвалих усмихнатото бебе и разцъфтялата хубост на младата майка и понечих да тръгна към дома си, където ме чакаха трийсетина непроверени класни. Но Алекс ме попита дали имам малко време за кафе. И после, докато малкият спеше в количката, тя започна да ми разказва. Щом станала студентка, наблягала на лекциите и изпитите, защото смътно усещала – както и в гимназията, че се страхува да вземе решение. Всъщност още от девети клас искала да се влюби в момче (опитала се да го направи и на тринайсет години). Но не спирала да боготвори една от съученичките си: само от разстояние. Мисълта да скъси дистанцията и да отидат заедно на кино, я изпълвала с паника.

В един момент обаче – била втора година в университета, се почувствала като „отвързана“. Сякаш изведнъж се разцепил тесният калъф, в който я било вкарало детството ѝ в малкия, затворен сред скалите град накрай света. Вече не се деляла от състудентите си, когато се събирали да пият вечер в общежитието. Не ѝ било никак трудно да го реши, защото душата на компанията била Елена – съученичката ѝ от гимназията, до която навремето така и не посмяла да се доближи. И докато Елена едно след друго ощастливявала и после много бързо зарязвала обожаващите я момчета, Алекс започнала да експериментира. Какво ли е да се напиеш с бира? А с вино, водка, уиски, джин? Или да се гмурнеш в ментово-мастиковия облак и да изплуваш чак на сутринта. В чужда стая и в чуждо легло… Така и не си спомняше ясно кога е изгубила девствеността си. Впрочем време ѝ било – днес са малко момичетата, които на 21 все още не са били с мъж. Но да се влюби в момче, така и не успяла. Дори когато някои от изоставените от Елена мъже плачели на рамото ѝ.

По това време за Алекс сексът бил нещо, което се прави под упоението на изпития алкохол – когато спят и душата ти, и строгият съдия, който откак се помниш, е в теб. Колкото до любовта – тя продължавала да носи името на Елена. Не ми стана много ясно (от онова, което Алекс ми разказваше) дали Елена се е досещала за чувствата ѝ. Умишлено ли – с инстинкта на кокетка, е подхранвала нейните надежди, или съвсем несъзнателно е разгаряла неутолимата страст у приятелката си. Не мога да си го обясня дори след като разбрах за единствената им нощ: Елена била пияна. А Алекс, трезвена, с болезнена впечатлителност запечатвала всеки детайл от дългата им прегръдка със слети устни в някаква странна цялост, каквато преживявала за пръв път в живота си.

После Елена заминала с новия си приятел за Ница, а Алекс останала да си спомня извивките на гладкото ѝ стройно тяло, тънката ѝ шия с кадифена кожа, неспокойните вълни на светлите ѝ коси и тъмните бездни на очите ѝ. Боляло, като че ли са откъснали живо месо от нея. Но години след това тя не пожелала да оскверни с друга близост своето тяло, което Елена държала в прегръдките си само една нощ. Пиенето (което впрочем не ѝ носело никаква радост) също я напуснало – както и мъжете, на които вече не обръщала внимание. Започнала пак да заляга над ученето – сякаш се опитвала с вродената си любознателност да запълни празнотата, която Елена оставила след себе си. Кандидатствала по Еразъм, но не попаднала във Франция, а в Амстердам, където срещнала Борис. Той я убедил, че истинската любов не разделя хората. Не ги дели по религия и раса; не ги разделя дори на мъже и жени. И се случва не чрез притежанието (то винаги е краткотрайно и води до разочарование), а чрез обожанието, което не иска за себе си красотата. Просто се радва, че я има и че ни свързва с Небето.

Гледах стройното тяло и просветленото лице на Алекс, слушах овладения ѝ гърлен глас и разбирах, че няма да ми се разсърди, ако попитам дали бебето е от Борис. Тя се усмихна:

– Не, бебето е на Елена.

После лицето ѝ стана сериозно:

– Елена загина в автомобилна катастрофа, когато се върна в България. Майка ѝ отдавна си беше отишла, а баща ѝ още докато бяхме студенти, се отказа от нея. Алекс („Казва се Александър“ – добави с отнесена усмивка) беше на три месеца тогава. Разбрах, че го подготвят за осиновяване… Не беше лесно да го взема… Но се преборих.

И тя гушна шестмесечното бебе, което се беше събудило, докато говорехме, и сега глезено прихленчваше, като не изпускаше от погледа си очите на Алекс.

Докато крехката фигурка на младата жена се отдалечаваше с количката по алеята, си спомних нещо далечно. В София, като се лутахме из коридорите на Централната гара, към нас се приближи стара циганка с пъстри поли и замислени очи. Кой знае защо, тя хвана ръката точно на Алекс и каза:
– Чака те дълъг път.

 

Автор: Марта РАДЕВА