ЕНТРОПИЯ. СЛЕД СЕДМИЯ ДЕН

В началото бе словото.
Фотоните.
Бе скуката и
детската игра в калта.

В неделя чудесата свършиха.

И
дългото
мъчително
разпадане
започна.

INFERNO

Какъв е този шум?
Плясък на криле.
Шепот приглушен
и електрическо жужене…
Млечнобялата мъгла.
Прецежда светлината
някаква решетка.
Извайва ангелски пера студът,
но ти не виждаш зимата,
не я усещаш.
Усещаш ли онази тъпа болка под ребрата,
усещаш ли покълването на крилата си
сред шумоленето нетърпеливо
на ятото?
Размахваш ги, а вътре – някакво пропадане.

Огледай се – в очите на дете и куче,
ще разбереш…

И демоните са с крила.

 

МОРЕТО В НАС

Една вълна се вдигна и проплака.
Една кама сребриста я прободе –
загнезди се мълчание дълбоко
в окото на виновна риба
и в хрилете й.

Но рибите не могат да заплачат.

Едно крило на лодка се разпери,
но вятър го пречупи и посърна.
Една звезда на облак се обеси.
И после падна.
В морска се превърна.

Един мечтател спря сред ветровете.
Окаменял, в дълбокото потъна.

Едно море разделя световете.
Вълнува се и ослепително просветва,
но никого не пуска да се върне.

И вечните си поданици,
и поетите.

 

Автор: Ивета Христова ДАНАИЛОВА – ПЕШЕВА*

* Автори, участници в Националния литературен конкурс “…Накрай света”, чиито текстове не са сред наградените, но по преценка на журито, ще бъдат публикувани.