Разкази – Паулина Георгиева

Публикувано от Екип Tetradkata.com на

ЩОМ ЗАДУХА ГРЕО-ЛЕВАНТИ

Както и миналата година, вратата на бара пак заяде и Пощальонът трябваше да натисне с рамо трижди намасленото срещу морска влага дърво. Пантите изкърцаха измъчено и той влезе в помещението. Вътре беше толкова сумрачно колкото и навън. „Поне не вали и не духа този проклет морски вятър, който хората тук наричаха Грео-Леванти. „Когато завее онази зла фурия Грео-Леванти, добре е всички кораби да са в пристанищата, а моряците – в баровете“, беше изсъскал през липсващите зъби предишният барман – мрачен старец с лъскава плешивина и дълги сиви коси, провиснали до раменете. Или беше по-предишният? Пощальонът не помнеше вече колко години разнася чантата с писма и колко пъти беше прекрачвал прага на този окаян бар, кацнал на скала над морето. Табелата „Бар Утеха“ се разклати след като вратата, засмукана от вятъра, се тресна зад гърба му.

Свистенето на Грео-Леванти затихна. От стар грамофон вътре се носеха изящни трели на клавесин, които не подхождаха на мизерната обстановка – дървени очукани маси и столове, спасени или присвоени от затворените кръчми извън сезона. Пощальонът мерна няколко сенки на посетители – местни рибари, които изчакваха над чаши с уиски циклона да отмине.

„Клавесин? Какво по дяволите трябва да е това? – запита се Пощальонът и потърси отговор в клиентите. Те имаха вид на хора, за които имаше два типа музика – бърза и бавна. По слух различаваха единствено ветровете, писъците на чайките и бумтенето на корабния двигател. Пощальонът седна направо на бара и изморено стовари отгоре пълната с писма чанта. Извърна се към бармана, за да поръча любимото си питие и за първи път днес мрачното му лице се проясни. Строгата бръчка между веждите му се стопи и острият взор омекна. За миг от смугъл навъсен тип се преобрази в приятен мъж с умно лице, което при друга професия, можеше да подхожда на току що ръкоположен свещеник или дори адвокат на знатно семейство от френските колонии.

Пред него, с наведена глава над мивката зад бар плота, стоеше момиче на не повече от 20 години с пепеляво руса коса и най-красивото лице, което беше виждал не само тук, но и във всички барове по крайбрежието, а те не бяха малко.

– Слушам ви – вдигна поглед тя.

Момичето имаше тюркоазено сини очи, които осветиха мрачното помещение и младият мъж разбра, че мястото й, както и на музиката от клавесин, не бяха в тази дупка. И двете идваха отнякъде, където денят започваше с птичи песни преди слънцето да е попило утринната роса от тревата. В това далечно място нямаше сурови ветрове, смразяваща костите влага и скърцане на палуби и ръждясали панти. Нямаше също и Пощальони.

Пощальонът си спомни, че беше тук по работа и лицето му отново помръкна. Веждите му се събраха в остър ъгъл и той загуби обаянието, което можеше да има, ако беше с друга професия и на някое друго място, където музиката от клавесин нямаше да учуди никого. Спомни си какво обичаше да пие тук.

– Мохито. С повече лимон.

Момичето кимна одобрително и се зае с поръчката.

Вратата отново проскърца болезнено. Никой от посетителите не вдигна глава, всеки – зает със своето уиски, мисли за пропуснат улов и надежди, отнесени надалече от студения Грео-Леванти. Пощальонът също не се обърна. Знаеше кой влиза, както знаеше и какво ще чуе.

– Куба Либре за мен! В името на всички измъчени души, намерили покой и свобода!
Още една чанта с писма се стовари на тезгяха. Пощальонът погледна косо към нея – беше по-лека от неговата.

– Здравей, Вестителю на Неуспелите! – чу поздрава и най-накрая се извърна към новопристигналия.
Всяка година в този ден виждаше това самодоволно изражение, кацнало на лицето на русокос красавец със силна челюст и едри бели зъби, които собственикът им не пропускаше да покаже със и без повод.

– Вестителю на Успелите – отговори първият Пощальон и вдигна току-що получения коктейл.

Колегата му отклони поглед към бара и наведе заинтригуван глава.

– Виж ти – провлачи глас той – Имаме нов барман.

Русокосата зад бара не трепна и се зае с неговия коктейл.

– Както и да е … – изсумтя новодошлият – работата преди всичко.. Какво имаш за мен, Вестителю на Неуспелите?

Мрачният пощальон се разрови в своята чанта и извади една купчина писма – пристегната с дебел канап.

– Номерирани са. Сто.

– Сто само за крайбрежието? – Вестителят на Успелите изцъка с език – Всяка година стават все повече. Като добавим и рутинните ми задължения да разнасям писмата на Успелите едва смогвам. Никой от Централата не разбира, че работата става все повече, нужни са нови Пощальони в тази част на света. Макар че – тук той сниши глас и наведе русата си глава към своя колега – скоро бях на един конгрес на Успелите. Броят на писмата нараства навсякъде.

Загриженото му изражение бързо отлетя след като пред него се появи чашата с Куба либре и той весело я надигна за поздрав към всички в бара. Отново никой не помести поглед от своето питие.

– Чудесен коктейл! – примлясна след като отпи и по лицето му се разнесе блажено изражение – Чудесна музика! Бах? Или може би Хендел?

Барманката не отговори и продължи да мие чаши с приведена глава. Двамата изпиха питиетата си. Пощальонът на Успелите не спираше да бърбори. След час двамата мъже станаха и застягаха чантите с ясното намерение да потеглят. Момичето се наведе към тях през бара. Те спряха заниманието си и вдигнаха поглед към тюркоазените й очи, които сега светеха по нов начин – настойчиво и твърдо.

– Младата дама ще желае ли нещо? – любезно попита русият Пощальон.

Момичето плъзна към него един плик. Беше леко смачкан, с отпечатъци от мокрите й пръсти.

– Това е моето писмо. За вас. – прошепня тя. Едва сега и двамата чуха истинският й глас – хриплив и нисък.

Русият Пошальон придоби различно от досегашното си изражение. Челюстта му се стегна, белите зъби изчезнаха и той внезапно заприлича на ченге или данъчен агент.

– Млада госпожице – започна той с хладен глас – това не е по протокол. Писмата на бъдещите самоубийци се архивират при моя колега – той посочи с пръст първия Пощальон. – Отново по протокол те се завеждат като „Писма на Неуспелите самоубийци“, защото средно 30 процента от желаещите успяват да приключат с живота си. Ако това се случи , веднъж годишно колегата ми предава писмата на мен. Това правим точно тук от вече много години. След това аз имам грижата да разнеса писмата на мъртъвците. Всъщност – повиши леко тон – Вие по никакъв начин не трябва да влизате в отношения с нас, свързани със заниманията ни. Но ако желаете да пийнем нещо по-късно, на място по-ведро от това тук – Вторият Пощальон обходи с презрение помещението – с удоволствие ще ви придружа.

Момичето прехапа устни и посърна. Русокосият й намигна, прехвърли чантата през рамо, махна с ръка за довиждане и излезе в дъжда. Първият Пощальон все още седеше на бара и гледаше втренчено плика с влажните отпечатъци. Изражението му се разведри и той отново заприлича на свещеник или адвокат на знатно семейство от френските колонии. Взе писмото, кимна на момичето и последва колегата си. Навън бурята все още беснееше, вълните се надскачаха и мятаха бяла пяна по скалите, после се събираха обратно в морето, за да изригнат отново в още по-голям гняв.
Вестителят на Неуспелите Самоубийци застана на скалата над клокочещите води; извади писмото, дори не погледна получателя, скъса плика на малки парченца и ги пусна да се разпилеят в пръските под него. Чу зад себе си гласа на Вестителя на Успелите.

– Нали знаеш, че това не е по протокол? И че тя пак ще опита.

– Така е – обърна се смуглият мъж – Но всеки път ще попада на мен. И аз ще я оставям при Неуспелите.

Русокосият Пощальон присви очи срещу тласъците на вятъра, потупа другият по рамото и каза на сбогуване:

– След година ще разберем.

Придърпа качулката на дъждобрана над челото и потегли по стълбите в скалите. Вестителият на Неуспелите самоубийци изчака с лице към небето, мокро от дъжда и морските капки. После също тръгна надолу. Грео Леванти блъскаше чантата с недоставените писма на гърба му.

ВИШНЕВ ЛОВ

– Опитай вишновката, Рене. Последната е. Вуйчо ти беше доволен от тази реколта – майка му побутна напред кристалната чаша с тъмночервената течност и Рене едва я докосна.

Нямаше да отпие, но си мислеше, че ако държи чашата, ще я заблуди. Двамата седяха на малката кухненска маса до прозореца. Следобедното слънце провираше лъчи през клоните на дървото и ги забиваше в повърхността. Рене погали прорезa, изкочил на светлината. Някой беше издълбал буква. Можеше да е “R” или “B” или дори „О“. Вероятно прекалил с вишновката гост  е искал да напише името си. Или името на своята любима. Нима някой беше оставил следа в това затънтено село, в което нямаше нищо за помнене?

Майка му обгърна лакти и се облегна напред. Макар годините да бяха вплели ситни бръчици покрай очите, лицето й оставаше младежки гладко. Днес, на погребението на вуйчо му, тя не заплака. Беше тъжна, но той не помнеше майка си другояче. Не я беше чувал никога да се смее. Когато си тръгна оттук научи, че хората могат да го правят – да отмятат глава назад и през отворената им уста да бликва щедър смях. В онзи, другия свят, в който Рене живееше вече седем години, беше разбрал, че има и различни състояния на тъга. Тук майка му беше  тъжна по един и същи начин. Примирено и постоянно.
„Седем години са много време, мамо. Особено ако преди тях си бил на 17. Ако си избягал от тормоза на вуйчо си, от скръбта на майка си и от загубата на всеки четириног приятел“. Рене не изрече тези думи, но майка му се отдръпна назад, сякаш ги беше казал. Сведе поглед към ръцете му, които продължаваха да стоят до чашата с вишнев ликьор. Мълчеше. Виждаше го  различен – възмъжал, със светла брада и плътни устни, които някога грейваха в онази негова усмивка – неочаквана и прекрасна. Рене се разхубавяваше в мига, в който ъгълчетата на устата му подскачаха настрани и той засияваше като провансалското слънце над лозята преди гроздобер.

Днес не се беше усмихвал. Влезе през вратата – сериозен и висок, русата му коса беше по-дълга и  потъмняла. Носеше своето отнесено изражение, сякаш не е тук. Сякаш е някъде отвъд лозовия хълм, отвъд ябълковата горичка и нивите с ръж, толкова далече, колкото беше успял да стигне и колкото тя никога не можа. Майка му въздъхна. Беше се научила да диша с въздишки – тихо и дълбоко.

Рене погледна през прозореца, дървото му кимна с клони и той разбра, че всички божи създания, които беше погребал в корените му, го приветстват. Там бяха бежавото кутре Рамзес,  зайците Ромул и Рем и последният му приятел – котаракът Рекс. Даваше на всички царски имена – за да бъдат смели и силни. За да имат куража да посрещат гнева на вуйчото и късмета да оцеляват. Най-дълго се задържа Рекс. Може би защото беше бърз и недостъпен – движеше се предпазливо по покрива и улуците на къщата.

Когато беше пиян, вуйчо му добиваше ловките движения и пъргавината на хищник. След като цял ден отпиваше от кристалната чашка, към края на вечерта той се надигаше от кухненската маса. Не буташе тромаво облегалката, както би направил всеки селски пияница. Изправяше се бавно и  грациозно. В тези моменти Рене и майка му се заключваха в своите стаи. Рене се молеше на сутринта да не види домашния си любимец – убит и подхвърлен пред вратата. Майка му се молеше за друго – брат й да направи грешна стъпка, да залитне по стълбите и на следващата сутрин да го намерят проснат на каменния паваж , с разперени ръце в опит да спаси разбитата си глава.

Котаракът Рекс живя поне 3 години. През това време Вишневият лов, както Рене наричаше преследването, се случи десетки пъти. Котаракът винаги оцеляваше. Мяташе се от перваза на кухненския прозорец, по клоните на дървото, оттам – върху покрива, после по зида на оградата изчезваше някъде из съседните дворове. Вуйчо му с часове обикаляше и крещеше – „Излез сиво копеленце, излез или ще премажа главата на малкия ти стопанин!“. Само веднъж беше успял да го докопа и смаза с ботуш едната му лапа. Когато чу писъците на котарака, Рене притрепера вътре в залостената стая. От ругатните на вуйчо му стана ясно, че не е успял да довърши започнатото. Рене захлипа със сълзи на гняв, но и на облекчение. Рекс беше жив. Някъде, в чужд двор, свит и скимптящ от болка, но с тупкащо сърце.

Когато не пиеше, вуйчо му беше сдържан, сериозен мъж. Стараеше се да върши всичко, което ще облекчи самотния живот на сестра му – непрекъснато ковеше, зидаше и измазваше по къщата. Ако я видеше да носи делва с вода, захвърляше теслата и се затичваше към нея да помогне. Почти не разговаряха. Не им се налагаше. Движеха се в мълчалив сихрон в своето обикновено ежедневие, в което нямаше нужда от думи. Той живееше в малка пристройка към къщата. Рене беше влизал няколко пъти. Беше стая на отшелник – дървен креват, скован набързо от стари греди, олющен стол и еднокрилен гардероб, в който вуйчо ми държеше дрехи за два сезона – за топло и за студено време. На малкия квадратен прозорец, хлътнал в една от нишите на стената, нямаше завеса. Дървеният под лъщеше гол, на стената се виждаше календар от ловното дружество. До него висеше двуцевката, участвала в не един Вишнев лов. Единственият знак за постоянно човешко присъствие бяха двете лавици книги  до камината.  Веднъж, когато влезе в пристройката, за да остави изпраните от майка му чаршафи, Рене разгледа малката библиотека. Имаше няколко книги за лов, риболов и гъби. Всичко останали бяха на руски автори – Чехов, Достоевски, Толстой, Гогол … Рене прехвърли книгите – бяха с измачкани страници, затискани и прехвърляни неведнъж от дългите пръсти на вуйчо му. За провансалец имаше изящни пръсти, по чудо съхранени от селската работа. Рене върна обратно една от тях; обърна се, метна последен погледа на голата стая и хлопна дървената врата.

Рене мразеше рожденните си дни. Тогава вуйчо му влизаше в дълъг запой, който завършваше с Вишнев лов. В тези моменти майка му изчезваше из градината, далече от втренчения поглед на брат си, който потъмняваше с всяка изпита чаша. Онзи вдигаше чашката срещу Рене „Наздраве, копеленце! Ти, който ми отне всичко“. Не разбираше  какво му е отнел. Не притежаваше нищо, освен Рекс и закратко зайците Ромул, Рем и бежавото кутре Рамзес.

На седемнайсетия му рожден ден вуйчото настоя да пие с него вишновка. Рене отпи веднъж, после под умоляващия поглед на майка си изпи цялата чаша. След това се надигна и с неуверена походка се понесе към стаята си.

Събуди се с ужас, че е пропуснал нещо важно. Хукна бос по стълбите и изкочи навън с разкопчана риза. Там, на паважа, лежеше Рекс. По локвичката кръв под него разбра, че е прострелян и първата му мисъл беше – „Господи, добре, че е смърт от куршум. Бърза и неусетна“. Повдигна поглед към стаята на вуйчо си. Лицето му се виждаше през малкия прозорец с размазано от летния прах стъкло. Изражението беше неясно, но по вирната братичка разбра, че е доволен. Беше му отнел Рекс. Неговото „всичко“.

Рене погреба котарака под Голямата вишна – така, както беше постъпил със зайците и бежавото кутре.  Не постави кръст, нито знак. Докато копаеше дупка от северната страна на дървото разбра, че няма място за друго животно в корените. И четирите посоки бяха заети. Ромул беше на Изток, Рем – на Запад, а Рамзес – на Юг. След като свърши с това, Рене се преоблече – сложи бяла риза, черни обувки и тъмносив панталон. Събра малкото дрехи, които имаше във войнишки сак –  единственият спомен, оставен от баща му. На обяд седна на масата и се загледа през прозореца в прясното петно пръст долу под Голямата вишна.

Майка му се настани на стола пред него. Обви лактите на ръцете си и го погледна с печал.

– Заминаваш ли, Рене?

Рене кимна. Нямаше да го спре. Тя отдавна чакаше момента, в който ще порасне, ще излезе през вратата, ще слезе по стълбите и ще поеме през лозовия хълм, отвъд ябълковата горичка и нивите с ръж.

Днес Рене отново  седеше на тази маса пред същата жена, която носеше познатата тъга и имаше повече ситни бръчици покрай очите.

Молитвите на майка му бяха чути. Една нощ, след като изпил бутилката с вишновка, брат й се спънал по стълбите и си разбил главата на каменния паваж. След заминаването на Рене пъргавината хищник го напуснала. Вуйчо му седял до късно вечер и клюмал на масата, дълбаейки с нокът по повърхността. Пръстът му прокървявал и той все не успявал да завърши  започнатото.

– Какво му бях отнел, мамо? – попита тихо Рене. Винаги говореха със снишен глас. Сега вуйчо му го нямаше, но продължаваха да шепнат.

– Когато ти се роди, той загуби мен.  – започна тя с равен глас – Искаше винаги да сме само двамата. Прогони баща ти, после започна да убива всичко, което обичаш.

Замълча и дългите й тънки пръсти, досущ като тези на брат й, погалиха издълбаната буква на масата. Продължи да разказва. След тръгването на Рене вуйчо му се променил. Сякаш кръвта на погребаните под дървото животни  бликвала от вишневата реколта и ликьорът се примесвал с душите на  мъртвите домашни любимци. Той станал плашлив като зайците Ромул и Рем, кротък като кутрето Рамзес и внимателен като  котарака Рекс.

 – Имаше ли Вишев лов, мамо?

Майка му прокара пак пръст по буквата на масата. По посоката Рене разбра коя е тя. Беше неговата, както и тази на Рекс, Ромул, Рем и Рамзес. И на вуйчо му Роналд.

– Имаше – отговори  – само веднъж. Точно преди да умре.

Тя вдигна очи и Рене срещна погледа й – беше остър и твърд, нямаше тъга в него, нито примирение. Майка му се надигна от стола леко, с движение на хищник.

 

Автор: Паулина Тодорова Георгиева*

* Автори, участници в Националния литературен конкурс “…Накрай света”, чиито текстове не са сред наградените, но по преценка на журито, ще бъдат публикувани.

TetraDkaTa