***
Как ме притискаха
до изсъхналите си гърди
стариците по улиците
в родния ми град…
Прожекторът на спомена
една след друга ги осветяваше
и тъй можах за миг – качени
върху сцената на друго измерение
и с плът внезапно освежена –
да ги притисна до сърцето си
тях – топлите, безкрайно благодарните
жени от детството ми,
докато покрай нас се скупчваха,
подобно шумни, румени деца,
изгубените спомени,
пропуснатите шансове.

 

***
Стайните цветя върху прозореца
не могат да пият небесна вода,
а само чешмяна. Тяхното слънце
не е горе, а встрани,
но клетките им – щастливи деца –
все пак непрекъснато
към него се затичват.
А аз като на болници завъртам
саксиените им легла –
подземни затвори.
Да не получат златни рани,
да не си изгърбят от копнеж –
всеки трети ден като Цербер завръщам
безумно полетелите деца на слънцето.

 

***
Паднала от висините –
кристално камбанна и разбита,
не спирам да се търся,
продължавам да се откривам…,
непрестанно се раздавам…,
докато в звезден прах
се събера отново.

 

***
Вървях по крайбрежната ивица,
когато на мокрия пясък срещнах
следата от своите детски стъпки.
Тя водеше право към мен.
Тя свършваше в мен, там, на път
към високите скали на къснолетния
залез, там, на предвечерния
мокър плаж – миг преди
вълните да ни изтрият.

 

***
Днес, чувствам, е свят ден:
някъде из предопределената ми равнина
се сее зърно.
И даже всичкото без едно
да го изкълват гаргите, то ще покълне,
ще изкласи – брънка
от стълбата ми към небето.

 

***
Когато умът ми
е така поумнял, че предвижда
шахматните ходове на Съдбата,
как може сърцето ми
все още като врабче да трепери
пред ужасната котешка паст?
Дали сме луди
като лудия във вица,
който, макар и да знае, че не е зърно
се плаши от петела,
който може би не знае,
или оброк сме дали
истински да играем ролята,
в която сме за малко и на „ужким“…
Не знам, но всяка моя клетка
гласно потвърждава,
че е естествено да се печелят
шахматни ходове срещу Съдбата,
докато сърцето ти – напълно беззащитно
и безумно радостно –
в уличния прахоляк се къпе.

 

***
Времето първо обелва
златистата кожа
на детството. После забива зъби
в сладката и сочна плът
на младостта.
Така постепенно се стапя
божественият плод на моето тяло.
Накрая оглозгана
остава костилката – моето най-вътрешно,
най-интимно лице,
а в нея – на душата ми ядката,
предвестена
за есенното посаждане.

 

***
Когато живееш
с една част само от себе си,
какво ли правят другите?
Дали ерозират…,
дали се разсипват в сивкави сипеи.
Дали в студената зимна килия измръзва…,
дали никога не разсъблича
коравото и кафяво монашеско расо
луковицата.
Дали сред дванадесетте си мишлета
не пищи…,
дали не се гърчи отровена мишката,
която от бялото ни сирене
потайно си е гризвала.

 

***
Колкото и неистово,
колкото и с пълни шепи да гребеш
от живота наоколо, той изтича
между пръстите, потъва безследно
в пясъците на илюзията.
Единствено гущерчето на времето,
замръзнало върху пулсиращия
топъл камък на сърцето ти,
сред потока на собствената ти кръв,
е изцяло твое… и то само сега.
Единствени изгревът и залезът
на въображението ти,
които позлатяват
бреговете на червената река
вътре в теб са твои…
и то само сега.

***
Извоювах тялото си
от фотьойла на удобствата.
Извоювах лицето си
от сивотата на паважа.
Извоювах душата си
от изумлението на хората.
За да ги подаря
на тревите над гроба си.

 

Автор: Свежа ДАЧЕВА

* Снимка: личен архив