Изповедта на Мария Магдалина – Цонка Христова
Господи, не позволявай да го убият!
Тези мамещи думи той от мен ги научи…
Преди да ме срещне, бе като ония,
приятелите на всички улични кучета.
Заедно си измислихме тази история –
че е твой син и на съседката ми Мария…
Беше толкова мил – ден и нощ си говорехме –
че народът е оскотял и му трябва Вития.
После, един ден, уморен от алъш-вериша –
под жаркото слънце на Палестина,
той ме попита „искаш ли да полетиш?” –
и ме целуна… И сякаш светът изстина.
Светли и влюбени, не съзнавахме, че е грях –
даже слънцето изчервено зад облака скри се…
В този миг Ти простря ръка и ми даде знак-
с перо от бял гълъб избърса сълзите ми.
Аз му показвах как да вярва във Теб,
с вода да кръщава и по вълните да тича…
Та моят Исус беше просто дете,
което жадуваше някой да го обича…
Мислех , че знам какво е любов –
от коптори ми смигаше и подаваше хляба,
ала само в ръцете му познах благослов,
открих, че жена съм, а не крастава жаба.
Че и хлябът, и виното не струват петак,
щом душата е мъртва, щом затвор е сърцето.
Вярвях, че съм част от дрипите на света,
ала той ме допря и в мен заплака детето.
И от тогава, Боже мой, каква светлина –
осенени, през нощите, съчинихме отвъдното,
а отгоре ни гледаше тази страшна луна,
излъскала къщите, като измити съдове…
Аз му говорех как презирам света
затова, че на нищо не се е научил.
Той ми отвръщаше – приеми тази луна
и звездите – те са дар, от Баща ни получен.
Изведнъж осъзнах, че това е съдба,
и че имаме всичко, но без обич сме призраци,
и че думите, Татко мой, си ни дал за това,
да създаваме свят, а не луксозни измислици.
И започнах да пиша, че Бог е любов,
с която ще можем да прогоним страха си
и вместо един – другиму да си копаем гроб
да стъпчем змията и плода да откъснем…
Пишех ден и нощ, отмаляла – не знаех покой,
като мравки словата по листите пъплеха.
Ти държеше ръката ми, а говореше той,
че бе жива плътта ми, ала очите ми-мъртви.
После другото, знаеш го – те дойдоха при нас,
бяхме шепа, а някак – във юмрук се изваяхме
и на смърт го обрекохме не от алчност и власт,
Той се даде във дар на живота окаян.
Някак бе се досетил, че човекът е храм,
ала храмът без Бог си е място проклето,
че сами се окайваме без лица и без дом,
когато забравим, че в нас плаче детето.
Господи, утре той ще дойде при Теб-
отвори райските двери, и разпали камината…
Аз ще сложа венеца и със кръста във мен
ще усуча косите си и ще сляза към зимата…
* Снимка: личен архив
