Мъгла – Елена Павлова
На сънения пристан се облягам.
Брегът отсреща тъне във мъгла.
Дърветата със клони се пресягат
от нея да си майсторят крила;
вълните също за мъглата пеят –
за облачна целувка и страстта…
И камъните дишат и живея…
На пристана в мъглата съм сама.
От нея вятър вае силуети,
изтрива ги безгрижно, на шега.
Море, дървета, вятър – все поети,
симфония извайват от брега.
Бих искала до мен да се облегнеш,
за да ни целуне нежната мъгла,
към нея – и към мен – да се пресегнеш…
На пристана в мъглата съм сама.
* Изображение: www.pixabay.com
