Тя идва винаги от планината. Наблюдавам я през прозореца си още през септември. Настъпва лекичко и предпазливо. После става сигурна.

Побира върху едно листо толкова цветове и оттенъци… Жълти пръски, зелени петна, кафяви точици, ръждиви драскотини… Тя мъдро се вглежда във всяка незначителност. Огражда се самотна в шушулки и кутийки. Втвърдява се във семена.  Слага подписа си върху важното и случайното. Мъчи се да убеди, че разнообразието между малките неща е по-богато, отколкото между големите… Замислена е как да пренесе живота през гнилотата и студа.

Тази есен много от щъркелите не отлетяха на юг. Това било лоша поличба според старите хора. Някои намериха смъртта си тук. Дойдат ли си напролет иззимувалите – ще ги убият.

Тръгвам по ръждивата шума. Самотата днес ме наранява с нахалството си. Събличам своята затвореност на прага. Счупвам онова състояние на тежък и неразрушим покой. А есента сякаш дърпа мислите ми за вечността на битието и ги разпъва по оголените клони на дърветата. Освобождава ме от всичко излишно. Само за миг събирам разпиляността на всекидневието в торба, която дълго ще тежи на гърба ми…

Тази есен. Ах, тази есен… И тя е като човека на новото столетие. Слабохарактерна. Роди се уморена и бързо отстъпи на заплахата зима, която както по-силните, иска да отнеме живота ѝ, защото завижда заради пъстрото й очарование. И най-много заради богатствата ѝ. Тя ще ги съсипе, за да не ги остави на хората…

***

Лятото ме разпиля, отведе мислите ми далече от тук. И може би много неща минаха незабелязани, не ме докоснаха със своята самобитност и с онова, което стои зад нея. Стълбовете на уличните лампи из града са накичени с обяви. Пестеливи габровци са намерили начин да спестят от платените съобщения. За мен са повод за необичайни мисли:

”РЕМОНТ НА ПОКРИВИ”. Какво е човекът без покрив? Бездомник? А малко ли са бездомниците със свой дом… Не по-малко тъжни от другите…В главата ми хукват асоциации, сравнения и какво ли не още. Ще си счупят краката…А моите крака не мърдат, заковани са пред стълба. Зад всяка обява виждам отрудено лице.

ПРЕНАРЕЖДАНЕ НА КЕРЕМИДИ – как да пренаредя моите, не тези на покрива – ония дето покриват и пазят душата ми. От житейски урагани и порои. От приятели и съмишленици, които могат да те предадат за по-малко от тридесет сребърника. От любим мъж, който предпочита измяната, когато усети, че всяка от годините изтънява нишките на топлата дреха на любовта… Може би, за да не види как студения есенен вятър развява разкъсаните ѝ парчета…

ДЪРВЕНИ КОНСТРУКЦИИ – всеки има нужда да се облегне на нещо, което ще го направи устойчив. Но устойчивото е трудно постижимо за земният ни свят и времето.

ПОВДИГАНЕ НА ТАВАНСКИ СТАИ – стават по-удобни за живеене, но въпреки това са самотни, макар че там човек е по-близо до звездите.

ГРУБ СТРОЕЖ ОТ А ДО Я – Дали Бог е започнал да изгражда света с груб строеж? Може би, но само видимото…Сега човекът изгражда своя външен свят елегантно, витално и удобно. А вътрешният му свят става все по-груб, жесток и износен.

ТЕНЕКЕДЖИЙСКИ УСЛУГИ – не, благодаря…Толкова тенекии дрънчат тъпо и безсмислено около мен всеки ден…

ВОДОСТОЧНИ ТРЪБИ – водата отива от където е дошла… Както човека…

 ***

По улицата преминава катафалка със затворен капак на ковчега. Този вече няма нужда от покрив… Прави последната си обиколка из града… Пред очите ми летят сребристи паяжини… Нещо натежава в нишките им като за последно… Никой не е щастлив преди смъртта си…А в нея? Познавам живи, които са по-мъртви от този под капака…Впускам фантазията си в житейската му история…Къде ли виси некрологът му, на който пише:”Прекланяме се пред твоята доброта, нежност и човечност! За всеки от нас имаше мила дума! Липсваш ни!” Отдолу:”от най-близките”. Имаме ли въобще близки? А може би той не ги е виждал въобще в последните три, четири години. Но те са го видели. Макар и мъртъв. Видели са и наследството си.

Сиромашкото топло лято отронва бодлива топка кестенов таралеж. Тя тупва в краката ми и подсказва, че ако имам търпение, пак ще доживея лятото. И нови годишни кръгове ще се усучат около мен. В тази бодлива топка  виждам гравитацията. Вечната.

 

Автор: Мирела КОСТАДИНОВА

* Снимка: личен архив